– Изглежда зле – каза Симон и посочи към строежа.
Палачът го последва на известно разстояние.
– Знаете ли кой е направил това?
– Какво те засяга?
Един от работниците се изплю пред него. Беше от мъжете, които преди два дни се опитаха да нахлуят в тъмницата при акушерката. Работникът погледна над рамото на Симон към Якоб Куизъл. Палачът се усмихна и помръдна леко тоягата на рамото си.
– Здравей, Иозеф! – каза Куизъл. – Как е жена ти? Средството подейства ли?
Работниците погледнаха учудено дърводелеца, когото градската управа бе назначила за ръководител на строежа.
– Жена ти болна ли е? – попита един от тях. – Нищо не си казал за това.
– Не е нищо сериозно – промърмори онзи и потърси помощ от палача: – Само лека кашлица, нали, господин Куизъл?
– Така е, Иозеф. Ще бъдеш ли така добър да ни разведеш из строежа?
Иозеф Бихлер вдигна рамене и тръгна към разрушените стени.
– Няма много за гледане. Последвайте ме.
Палачът и лекарят тръгнаха след него, а другите работници останаха да шушукат до кладенеца.
– Какво ѝ е на жена му? – прошепна Симон.
– Не иска да си ляга вече с него – каза Якоб Куизъл и обходи с поглед терена. – Поискал любовно биле от акушерката, но тя не му дала. Било магьосничество, казала тя. Затова дойде при мен.
– И вие му дадохте?
– Понякога вярата е най-доброто биле. Вярата и глината, разтворена във вода. Оттогава вече няма оплаквания.
Симон се ухили, макар че умът му не го побираше. Мъжът, който искаше да види как акушерката гори на кладата като вещица, бе поръчвал при нея вълшебни отвари.
Стигнаха до основите на приюта. Високите един човешки бой стени бяха напълно разрушени, навсякъде се виждаха разпръснати камъни. Купчините дъски бяха разхвърляни и изгорени. На места още се издигаха струйки дим.
Иозеф Бихлер се прекръсти.
– Дяволът трябва да го е направил – прошепна той. – Той е убил и децата. Кой друг би могъл да бутне цели стени?
– Дяволът или няколко силни мъже с дънер – каза Куизъл.
– Например с онзи там.
Той посочи към един дебел дънер, който лежеше недалеч от северната стена насред голото поле. Следи от влачене водеха от края на гората до мястото и оттам – до стената. Палачът кимна.
– Използвали са го като таран.
Прескочиха останките от стените и влязоха във вътрешността на постройката. На много места зидовете бяха разбити. Каменните плочи бяха избутани настрани, наоколо имаше парчета глина и кирпич. На места отломките стигаха до коленете и трябваше да се катерят по насипите. Изглеждаше по-зле, отколкото след нападението на шведите.
– Кой би направил такова нещо? – прошепна Симон. – Това не е саботаж, това е сляпа разрушителна ярост.
– Странно – каза Куизъл и задъвка студената си лула. – За да саботират строежа, е било достатъчно да сринат стените. Но това тук...
Дърводелецът го погледна уплашено.
– Казвам ви, дяволът... само дяволът притежава такава сила. Смачкал е параклиса като пергамент.
Симон потръпна. Обедното слънце се опитваше да разсее мъглата, но не му се удаваше. Гъсти талази се стелеха над гората, която започваше на метри от строителната площадка.
Междувременно Якоб Куизъл отново излезе навън през иззиданата арка на вратата. Разходи се пред западната стена, очевидно търсеше нещо, накрая спря.
– Тук! – извика той. – Ясни следи. Трябва да са били четирима или петима мъже.
Внезапно той се наведе и вдигна нещо. Беше малка черна кесия, не по-голяма от детски юмрук. Той я отвори, погледна вътре, помириса. Блажена усмивка се разля по лицето му.
– Превъзходен тютюн – рече той на Симон и на дърводелеца, които бяха пристъпили по-близо. Той стри кафявите листенца и още веднъж вдиша дълбоко уханието. – Не е тукашен. Прекалено добър е. Попадал съм на такъв само в Магдебург. Заради него търговците се бяха клали като свине.
– Били сте в Магдебург? – попита тихо Симон. – Никога не сте ми разказвали за това.
С бързо движение палачът скри кесията в джоба на палтото си. Без да реагира на въпроса на Симон, той закрачи към основите на параклиса. И тук цареше пълно опустошение. На мястото на стените имаше малки каменни хълмове. Палачът се покатери на една от тях и се огледа наоколо. Намерената кесия не му излизаше от ума.
– Тук никой не пуши такъв тютюн! – извика той към спътниците си.
– Откъде знаете? – попита остро дърводелецът. – Проклетият бурен смърди еднакво.