Палачът се откъсна от мислите си и погледна ядосано Йозеф Бихлер. Застанал на каменния хълм, потънал в мъгла, той напомняше на Симон за великан от легендите. Палачът посочи с пръст дърводелеца.
– Ти смърдиш – извика той. – Зъбите ти смърдят, устата ти смърди, но този бурен, както казваш ти, ухае! Съживява сетивата и те изтръгва от мечтите, изпълва целия свят и те издига към небето, това мога да ти кажа. Във всеки случай е прекалено добър за такива като теб. Идва от Новия свят и не става за всеки стар глупак.
Преди дърводелецът да можеше да отвърне нещо, Симон мина между тях и посочи една купчина влажна пръст до параклиса.
– Вижте, тук също има следи! – извика той.
Купчината наистина бе осеяна с отпечатъци от обувки. Палачът хвърли един последен ядовит поглед на Йозеф и слезе от своя хълм да разгледа отпечатъците.
– Следи от ботуши – каза той най-сетне. – Войнишки ботуши. Това е сигурно. Нагледал съм се на такива следи... – Внезапно изсвири. – Това тук е доста интересно. – Посочи един отпечатък, който бе леко размазан при петата. – Този мъж куца. Леко провлачва единия си крак и не може да стъпва здраво.
– Дяволът е кривокрак! – изсъска Йозеф Бихлер.
– Не си измисляй – измърмори Якоб Куизъл. – Ако беше кривокрак, и ти щеше да го видиш. Не, мъжът куца. Може би във войната е получил огнестрелна рана. Извадили са куршума, но кракът си е останал скован.
Симон кимна. Като син на полеви лекар той бе виждал много такива операции. С дълги тънки щипки баща му ровеше в раните, докато открие оловния куршум. След това ранените често развиваха гангрена и умираха. Понякога всичко свършваше добре и войникът можеше да се върне на бойното поле само за да се появи следващия път при тях с рана в корема.
Палачът посочи към могилата от мокра глина.
– Какво прави тук глината? – попита той.
– С нея измазваме стените и пода – каза дърводелецът. – Глината е от изкопа при манифактурата до Кожарския квартал.
– Земята тук принадлежи на църквата, нали? – попита Симон.
Йозеф Бихлер кимна.
– Оня чешит, старият Шрефогъл, я завеща на църквата малко преди да умре миналата година. И младият наследник остана с пръст в устата.
Симон си припомни разговора с Якоб Шрефогъл. Нещо подобно му разказа и синът на благородника. Бихлер му се ухили и изчопли нещо между зъбите си.
– Младият Шрефогъл още не може да се побере в кожата си – каза той.
– Откъде знаеш? – попита Симон.
– Преди работех за стария оттатък в манифактурата. Бяха се хванали за косите. Накрая старият каза, че ще даде имота на църквата, за да построи приют за прокажени, и че небето ще го възнагради за това. И прати сина си по дяволите.
– А младият Шрефогъл?
– Той кълнеше до небесата. Най-вече защото смяташе да изгради още една пещ тук. А сега цъквата получи всичко.
Симон искаше да попита още нещо, но внезапен трясък го принуди да се обърне. Беше палачът. Току-що бе прескочил купчина дъски и тичаше към покрайнините на гората. Симон различи в мъглата още една фигура. Приведен, човекът бягаше между дърветата към брега на Лех.
Симон изостави слисания дърводелец и се втурна през площадката с надеждата да пресрещне беглеца. Когато навлезе в гората, вече ги деляха броени метри. Отдясно се чуваше шум от строшени клони. Палачът се приближаваше, дишайки тежко, с размахана тояга.
– Тичай след него, аз ще продължа надясно, за да не избяга през нивите! – пъхтеше той. – Ще го пипнем горе при стръмния бряг.
Симон тичаше сред гъста елхова гора. Не виждаше беглеца, но го чуваше. Някъде пред него се чуваше пукот на вейки и приглушени стъпки по покритата с иглички земя. На моменти му се струваше, че мярва между клоните неясен силует. Мъжът, или който и да бе там отпред, тичаше прегърбен и някак... странно. Симон дишаше все по-трудно, в устата му се появи метален вкус. Отдавна не бе тичал толкова бързо и продължително; доколкото си спомняше, още от детството. Беше свикнал да чете книги в стаята и да пие кафе. През последните години напълно бе занемарил тичането. Като се изключат няколко случая, в които трябваше да бяга от разгневения баща на някоя хубавица. Но и оттогава бе изминало време.
Беглецът явно бе спечелил преднина. Пукотът на вейки ставаше все по-тих. Внезапно далеч вдясно долетя трясък на строшено дърво. Това трябва да бе палачът, който прескачаше повалените дървета като глиган.
Малко след това Симон стигна дъното на падината. Пред него се издигаше стръмен склон, а някъде зад него беше високият бряг на Лех. Вместо елхи тук растяха ниски преплетени храсти, които изглеждаха непроходими. Симон се хвана за вейките на храста над него, но веднага се пусна, проклинайки. Беше попаднал на къпинови ластари и дланта на дясната му ръка бе осеяна с тръни. Той се ослуша, но зад себе си чу само трясък на дърво. След малко видя палача да идва оттам. Куизъл прескочи един гниещ дънер и спря пред него.