– Старият Шрефогъл беше ли завещал на сина си този имот? Той беше ли вписан вече като наследник?
Свещеникът се прокашля.
– Познаваш стария Шрефогъл, нали? Беше... своенравен старец. Един ден той дойде при мен в енорията побеснял. Каза, че синът му не разбирал нищо от бизнес и че би искал да остави на църквата имота до пътя за Хоенфурх. Променихме завещанието му. Настоятелят беше свидетел.
– И малко след това той почина?
– Да, от треска. Аз самият му дадох последно причастие. На смъртното си легло той говореше за имота. Казваше, че ще можем да направим още много добрини с него. Никога не прости на сина си. Последният, когото пожела да види, не бе Якоб Шрефогъл, а старият Матиас Аугустин. Двамата бяха приятели още от времето в градския съвет. Познават се от деца.
– И дори на смъртния одър не си е взел обратно дарението?
Лицето на свещеника сега бе съвсем близо до дървената решетка.
– Какво трябваше да направя? – попита той. – Да разубедя стария? Бях толкова радостен, че мога най-после да получа имота, при това без нито един гулден. С това местоположение е просто създаден за приют. Далеч от града и близо до пътя...
– Кой според вас е разрушил строежа?
Отец Конрад Вебер замълча. Симон вече мислеше, че няма да каже и дума повече, когато отново чу гласа му. Бе много тих:
– Ако погромите продължат, няма да мога да поддържам решението за строежа на приюта пред Съвета. Твърде много от съветниците са против. Дори настоятелят смята, че не можем да си позволим такъв строеж. Ще трябва отново да продадем имота.
– На кого?
Отново мълчание.
– На кого, отче?
– Досега никой не се е обадил. Но си мисля, че младият Шрефогъл скоро ще се появи в енорийския дом.
Симон се изправи в тясната изповедалня и се приготви да си върви.
– Благодаря ви, отче.
– Симон!
– Да, отче?
– Изповедта.
С въздишка Симон отново седна и се заслуша в монотонния глас на свещеника:
– Indulgentiam, absolutionem et remissionempeccatorum tuorum tribuat tibi omnipotens et misericors Dominus...[20]
Денят щеше да бъде дълъг.
Когато Симон най-после напусна изповедалнята, отецът се замисли. Сякаш бе забравил нещо. Нещо, което преди това бе на върха на езика му и за което сега не можеше да се сети. След кратък размисъл той отново се посвети на молитвите си. Може би по-късно щеше да си спомни.
Симон с въздишка излезе от църквата. Слънцето вече се бе издигнало над покривите. Якоб Куизъл седеше на една пейка до гробището и пушеше лулата си. Притворил очи, той се наслаждаваше на топлото пролетно слънце и на превъзходния тютюн, който бе намерил на строежа. От момента, в който напусна хладната църква, бе минало немалко време. Когато чу стъпките на Симон, той отвори очи.
– Е?
Симон седна на пейката до него.
– Мисля, че имаме следа – каза той.
После му разказа разговора си със свещеника.
Палачът дъвчеше замислено лулата си.
– Всички тези приказки за магьосници и вещици са пълни безсмислици, така смятам аз. А виж, това, че старият Шрефогъл практически е лишил сина си от наследство, заслужава да помислим върху него. Значи, смяташ, че е възможно младият Шрефогъл да е саботирал строежа, за да се добере отново до имота?
Симон кимна.
– Възможно е. В края на краищата е искал да построи нова пещ на мястото. Самият той ми го каза. Освен това е много амбициозен.
Внезапно му хрумна нещо.
– Ресъл, слугинята в странноприемницата на Земер, ми разказа, че войниците се срещали с някого горе в "Звездата" – каза той. – Единият от тях куцал. Това трябва да е бил Дявола, когото срещнахме днес. Може би тъкмо Якоб Шрефогъл е този, който се е срещал с Дявола и другите наемници на горния етаж на странноприемницата.
– Какво общо има това с изгорелия склад, знака и мъртвите деца? – попита Якоб Куизъл и продължи да дърпа от лулата си.
– Може би нищо. Може би складът и децата наистина тежат на съвестта на аугсбургци. А младият Шрефогъл просто е използвал суматохата, за да разруши приюта.
– Докато отвличат осиновеното му дете? – Палачът се изправи, клатейки глава. – Няма смисъл. Твърде много случайности наведнъж, ако питаш мен. Палежът, децата, знакът, разрушеният приют – трябва да има някаква връзка между тях. Ние просто не знаем каква...
Симон потърка слепоочията си. Тамянът и мърморенето на латински на свещеника му бяха докарали главоболие.
– Не се сещам за друго – каза той. – А времето ни притиска. Колко дълго още Щехлин ще бъде в безсъзнание?
Палачът погледна нагоре към камбанарията. Слънцето бе точно над нея.
20
"Опрощение, избавление и изправление на нашите грехове да ни даде всемогъщият и милостив Бог"... – Б. р.