– Най-много още два дни. Скоро ще пристигне и граф Сандицел, наместникът на курфюрста. Ако дотогава не сме открили действителния виновник, процесът ще бъде кратък и акушерката не я чака нищо добро. Те искат да се отърват по-бързо от графа и неговата свита, защото ще им струва много пари.
Симон стана от пейката.
– Ще отида до Якоб Шрефогъл – каза той. – Това е единствената следа, която имаме. Сигурен съм, че нещо не е наред с този приют.
– Направи го! – изръмжа Куизъл. – Аз ще попуша още малко от тютюна на Дявола. Няма нищо по-добро за размисъл.
Палачът отново затвори очи и вдиша аромата на Новия свят.
Съдебният секретар Йохан Лехнер излезе от канцеларията си и се отправи към Баленхаус. Когато излезе на площада, Лехнер се намръщи. Навред се виждаха сплетничещи жени и мърморещи занаятчии. Минавайки покрай тях, той ги подканяше и подбутваше:
– Връщайте се на работа! – викаше той. – Всяко нещо по реда си. Всичко ще бъде изяснено. Сега продължавайте да работите, граждани! Или ще трябва да задържа някой и друг от вас.
Гражданите се върнаха обратно в занаятчийските си дюкяни. Търговките се заловиха да подреждат стоката си. Но Йохан Лехнер знаеше, че те ще продължат да говорят, щом им обърнеше гръб. Трябваше да изпрати няколко стражи на площада, за да предотврати размириците. Крайно време беше най-после да приключи тази неприятна история. А точно сега не можеше да се говори с проклетата акушерка! Членовете на Съвета му дишаха във врата и искаха да видят резултат. Е, може би той скоро ще може да даде някакъв. Държеше втори коз в ръката си.
Съдебният секретар се качи на втория етаж на Баленхаус, където имаше една малка стая с решетка на вратата. Тук затваряха видни граждани, които не се решаваха да хвърлят в килията в Кулата. Пред вратата стоеше страж. Той кимна на Йохан Лехнер, после отключи и избута резето. Мартин Хюбер, предводителят на аугсбургците, се беше разположил зад малката маса в ъгъла и гледаше през прозореца към площада. Когато чу шума от отварянето на вратата, той се обърна и му се ухили.
– Ах, съдебният секретар! Дойде ли ви най-после умът? Пуснете ме да си вървя и повече няма да си губим времето в приказки по случая.
Той стана и тръгна към вратата, но Лехнер я затвори пред него.
– Мисля, че тук има някакво недоразумение. Мартин Хюбер, заподозрян си, че ти и хората ти сте подпалили склада.
Мартин Хюбер почервеня и удари с широката си ръка по масата.
– Занете, че това не е вярно!
– Няма смисъл да отричате. Някои от шонгауските салджии са те видели с твоите мъже.
Йохан Лехнер излъга, без да му мигне окото. Напрегнат, той очакваше реакцията на аугсбургеца.
Мартин Хюбер пое дълбоко дъх, седна отново, скръсти ръце пред широките си гърди и замълча.
Секретарят продължи:
– Какво сте търсили там вечерта? Разтоварили сте стоката още следобед. Когато складът пламна, вие внезапно се оказахте на мястото. Значи малко преди това трябва да сте се шляли там долу.
Предводителят продължаваше да мълчи. Лехнер отиде отново към вратата и посегна към дръжката.
– Е, добре. Ще видим дали и след изтезанията ще си все така мълчалив – каза той и натисна дръжката. – Още днес ще те отведат в тъмницата. Вече се запозна с палача долу край пристана. Той с удоволствие ще ти счупи някоя и друга кост.
Ако се съди по израза на лицето му, мозъкът на предводителя работеше напрегнато. Той си прехапа устните, а след това проговори:
– Вярно е, че бяхме там! – извика той. – Но не за да запалим складовете. В тях имаше и наша стока!
Йохан Лехнер отново се обърна към масата.
– А какво искахте?
– Да напердашим шонгауските салджии. Това искахме. Горе в "Звездата" вашият салджия Йозеф Гример така бе пребил един от нашите, че той никога повече няма да може да работи. Искахме да ви го върнем здравата, така че това да не се случва отново. За бога! Не сме палили склада. Кълна се!
В очите на предводителя се четеше страх. Лехнер усети задоволство. Той бе подозирал нещо, но не мислеше, че аугсбургецът ще се предаде така лесно.
– Хюбер, нещата за теб изглеждат зле! – продължи той. – Има ли нещо, което би могло да те оневини?
Предводителят помисли за малко и после кимна.
– Има нещо. Когато бяхме долу край пристана, видяхме да тичат няколко мъже. Четирима-петима. Мислехме, че са от вашите. Малко след това складът изгоря.
Секретарят поклати тъжно глава като баща, който е безкрайно разочарован от сина си.
– Защо не ни каза по-рано? Това щеше да ти спести много страдания.
– Но тогава щяхте да знаете, че сме били там по-рано – въздъхна Мартин Хюбер. – Освен това доскоро вярвах, че мъжете са били от вашите. Приличаха на стражи.