– Днес сутринта видяхме някого край строежа на приюта – подхвърли Симон.
– Кого?
– Дявола.
Благородникът си пое въздух, а Симон продължи:
– Във всеки случай онзи, когото хората тук наричат Дявола – раза той. – Вероятно войник, който куца. Онзи, който отвлече вашата Клара и който преди няколко дни е бил в странноприемницата на Земер с други наемници. И който се е срещнал с някакъв важен човек на втория етаж на странноприемницата.
Якоб Шрефогъл отново седна.
– Откъде знаете, че се е срещал с някого в странноприемницата на Земер? – попита той.
– Каза ми го една слугиня – поясни Симон. – Самият бургмистър Земер не искаше да се знае нищо за това.
Шрефогъл кимна.
– А по какво съдите, че е бил важен човек?
Симон сви рамене.
– Наемниците са за това, да се наемат. Такава им е работата. А за да плащаш на четирима души, трябват много пари. Въпросът е за какво са наети.
Той се наведе към благородника.
– Къде бяхте миналия петък? – попита той тихо.
Якоб Шрефогъл остана спокоен и издържа погледа на лекаря.
– Грешите, ако мислите, че имам нещо общо с това – рязко каза той. – Дъщеря ми бе отвлечена. Не го забравяйте!
– Къде бяхте?
Благородникът се облегна назад и се замисли.
– Бях долу при пещта – каза той накрая. – Коминът се задръсти и останахме до късно през нощта да го чистим. Можете да попитате работниците ми, ако желаете.
– А вечерта, когато изгоря складът? Тогава къде бяхте?
Якоб Шрефогъл удари по масата така, че меденките подскочиха в купата.
– Дотегнаха ми вашите подозрения! Дъщеря ми изчезна и това е всичко, което има значение. Въобще не ме интересува разрушеният строеж. А сега напуснете къщата ми!
Симон се опита да го успокои:
– Аз просто проверявам всяка следа, която открия. И аз не знам каква е връзката. Но някак си всичко е свързано, а Дявола е свързващата брънка.
На вратата се почука.
Шрефогъл, който бездруго беше вече прав, измина няколкото стъпки до вратата и я отвори внезапно.
– Какво има? – попита грубо.
Пред вратата стоеше малко момче, около осемгодишно. Симон го бе виждал. Беше едно от децата на Гангхофер, пекаря от "Хененгасе". То изгледа уплашено благородника от долу нагоре.
– Вие ли сте съветникът Якоб Шрефогъл? – попита той плахо.
– Същият. Какво има? Казвай бързо! – Шрефогъл се канеше отново да затвори вратата.
– Бащата на Клара Шрефогъл? – продължи да пита момчето.
Благородникът спря.
– Да – прошепна той.
– Казаха ми да ви предам, че дъщеря ви е добре.
Шрефогъл отвори вратата и придърпа момчето към себе си.
– Откъде знаеш?
– Аз... аз... не бива да казвам. Обещах!
Благородникът хвана малкия за изцапаната яка на ризата и го повдигна на височината на очите си.
– Видя ли я? Къде е тя? – изкрещя той в лицето му.
Момчето риташе с крака и се опитваше да се измъкне от ръцете на мъжа.
Симон пристъпи към него. Той държеше блестяща монета и я въртеше между пръстите си. Момчето замръзна и започна да следи монетата като хипнотизиран.
– Обещанието не те задължава. Не е било християнска клетва, нали? – успокои той малкия.
Момчето поклати глава. Якоб Шрефогъл го пусна предпазливо и погледът му заснова в очакване между Симон и момчето.
– Е – продължи да пита Симон, – кой ти каза, че Клара е добре?
– Беше Софи – прошепна момчето, без да изпуска монетата от очи. – Червенокосото момиче. Току-що ми го каза долу край саловете. Получих ябълка, за да го предам.
Симон погали успокоително момчето по главата.
– Добре се справи. А Софи каза ли ти къде е Клара?
Момчето поклати уплашено глава.
– Това бе всичко, което каза. Кълна се в Светата Дева!
– А Софи? Къде е сега? – попита междувременно Якоб Шрефогъл.
– Тя изчезна през моста към гората. Когато се загледах след нея, тя хвърли камък по мен. После дойдох веднага тук при вас.
Симон погледна Якоб Шрефогъл изкосо.
– Мисля, че казва истината – каза той.
Шрефогъл кимна. Симон посегна да даде монетата на момчето, но благородникът застана между тях и посегна сам към кесията си. Извади блестящ сребърен пфениг и го подаде на момчето.
– Твой е – каза той. – Ще получиш още толкова, ако откриеш къде се крият Софи и моята Клара. Няма да навредим на Софи. Разбираш ли?
Момчето посегна към монетата и я стисна в малкия си юмрук.
– Другите деца казват, че Софи е вещица и скоро ще отиде на кладата заедно с Щехлин – измърмори то.