– Не трябва да вярваш на всичко, което казват другите деца.
Якоб Шрефогъл го потупа леко.
– А сега бягай. И помни, че това е нашата тайна, нали?
Момчето кимна. Секунди по-късно вече бе изчезнало заедно със съкровището си зад най-близкия ъгъл.
Якоб Шрефогъл затвори вратата и погледна Симон.
– Жива е – прошепна той. – Моята Клара е жива! Трябва да кажа веднага на жена ми. Извинете ме.
Той хукна нагоре по стълбите. По средата спря още веднъж и погледна към Симон.
– Ценя ви, Фронвизер! – каза той. – Също както преди. Намерете Дявола и аз ще ви възнаградя богато. – Усмихна се, когато продължи: – При възможност може да разгледате малката ми домашна библиотека. Мисля, че там има някои книги, които биха ви заинтригували.
После се устреми нагоре към стаята на жена си.
10.
Събота, 28 април 1659 г.
По обяд
Симон постоя близо половин минута в преддверието, неспособен да направи и крачка. Мислите препускаха в главата му. Накрая взе решение и изтича навън, спусна се по улица "Бауер" и продължи към пазарния площад. Блъсна няколко жени на пазара, едва не преобърна една сергия за хляб, но продължи да тича покрай Баленхаус към Речната врата, без да обръща внимание на виковете и ругатните зад себе си. Минути по-късно вече беше до реката, прекоси моста, свърна вляво покрай изгорелия склад и пое по пътя, който водеше от пристана към Пайтинг.
Скоро достигна края на гората. Сега, по обяд, пътят беше безлюден. Повечето коли бяха минали оттук към реката още в ранните утринни часове. Чуваше се само чуруликането на птиците и слабото припукване на вейки дълбоко в гората. Иначе бе спокойно.
– Софи!
Гласът на Симон прозвуча ниско и приглушено, сякаш звукът бе погълнат от гората само на няколко крачки от него.
– Софи, чуваш ли ме?
Прокле се сам за идеята. Момичето може и да бе избягало в гората в тази посока, но това е било преди половин час и да го чуе сега бе по-скоро невероятно. Може би вече бе много далеч. И освен това кой казваше, че ще поиска да го чуе? Възможно бе сега да седи някъде на някой клон и да го наблюдава. Софи бе избягала. Тя бе заподозряна в магьосничество заедно с акушерката. Като сираче без репутация и свидетели, които да говорят в нейна защита, тя най-вероятно щеше да отиде на кладата заедно с Щехлин, макар и да бе само на дванадесет. Симон бе чувал за процеси, на които бяха осъдили и пратили на кладата далеч по-малки деца. Защо ѝ бе на Софи да му се показва сега?
Симон въздъхна и се обърна.
– Стой там!
Гласът идваше някъде от дълбините на гората. Симон спря и понечи да се извърне. Един камък го уцели в гърба.
– Ох! По дяволите, Софи!
– Не се обръщай! – нареди Софи. – Не е необходимо да виждаш къде съм.
Симон вдигна рамене. Удареното място го болеше зверски. Той нямаше желание да си изпроси някой и друг камък.
– Момчето ме издаде, нали? – попита Софи. – Казал е, че аз съм го изпратила.
Симон кимна.
– Не му се сърди! – каза той. – Щях да се досетя така или иначе.
Той гледаше в една точка някъде отпред в гъсталака. Това му помагаше да говори с невидимото момиче.
– Къде е Клара, Софи?
– На сигурно място. Повече не мога да кажа.
– Защо?
– Защото ни търсят. Клара и аз сме в опасност дори в града. Вече се добраха до Антон и Петер. Трябва да потърсите Йоханес Щрасер у кръчмаря в Алтенщат.
– Изчезнал е – прекъсна я Симон.
Тя мълча дълго време. Стори му се, че чува тихо хълцане.
– Софи, какво се случи онази нощ? Били сте всички заедно, нали? Петер, ти, Клара, другите сирачета... Какво се случи?
– Аз... аз не мога да кажа – гласът на Софи трепереше. – Всичко ще излезе наяве. Ще ни изгорят, всички ще ни изгорят!
– Софи, кълна ти се, че ще се застъпя за теб – опита се да я успокои Симон. – На никого няма да се случи нищо лошо. На никого...
Изпраща някаква клонка. Звукът не дойде отзад, където най-вероятно се намираше Софи, а отпред. Вляво от Симон, на около двадесет стъпки имаше купчина дърва.
Зад купчината нещо помръдна.
Симон чу зад себе си тупване и после стъпки, които бързо се отдалечаваха. Софи бягаше. Миг по-късно зад дървата се появи човек. Беше с наметало и широкопола шапка. За момент Симон си помисли, че е палачът. Но после мъжът извади сабя изпод наметалото. За секунда един слънчев лъч се промъкна между клоните на дърветата и сабята проблесна на светлината. Мъжът се устреми към Симон през ивицата светлина и на слънцето просветна нещо бяло.
Беше ръката на дявола, ръка на скелет.