Симон внезапно почувства как времето забави ход и почти спря. Всеки жест, всеки детайл се запечата в паметта му. Краката му залепнаха за земята, сякаш се намираше в тресавище. Едва когато Дявола се приближи на десет стъпки, той си възвърна способността да се движи. Обърна се и побегна с все сила към края на гората. Зад себе си чуваше стъпките на Дявола, отмерен тропот по камъчетата и пръстта. Скоро започна да долавя и дишането на преследвача. Приближаваше се.
Симон не смееше да се обърне от страх, че ще намали разстоянието. Той бягаше и бягаше, почувства металния вкус на кръв в устата си и усети, че силите му са на привършване. Мъжът зад него бе свикнал да бяга. Дъхът му бе равномерен и спокоен, скоро щеше да го настигне. А краят на гората не се виждаше. Само гъсталак и тъмнина.
Дишането се приближи. Симон се прокле за идеята да отиде сам в гората. Дявола бе видял него и палача на строителната площадка, те го бяха преследвали. Бяха го предизвикали. И сега Дявола бе по петите му. Симон не си правеше илюзии. Ако мъжът го настигнеше, щеше да го убие бързо и без да се церемони, както се убива досадна муха.
Най-после пред него стана по-светло. Сърцето на Симон биеше лудо. Това трябва да бе краят на гората! Пътят минаваше през падина, преди да напусне гората и да се насочи към реката. През короните на дърветата проникваше светлина, сенките се отдръпнаха. Симон измина още няколко метра и излезе на открито, облян от блестяща слънчева светлина. Бе стигнал края на гората. Залитайки, той се качи на една височина и видя под себе си пристана със саловете. На брега имаше хора, волове теглеха някаква каруца по хълма към гората. Едва сега той се осмели да се обърне. Преследвачът му бе изчезнал. Краят на гората лежеше като черна ивица под обедното слънце.
Той все още не се чувстваше в безопасност. Вдиша дълбоко и побягна, олюлявайки се, по пътя надолу към пристана. Постоянно се озърташе зад себе си. Когато за пореден път обърна глава назад към гората, се сблъска с някой отпред.
– Симон?
Беше Магдалена. Държеше кошница, пълна с билки. Тя го гледаше удивено.
– Какво се е случило? Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.
Симон измина с нея разстоянието, което ги делеше от пристана, и се отпусна на една купчина греди. Едва тук, сред усърдната суетня на салджии и колари, той се почувства отново в безопасност.
– Той... той ме преследваше – промълви най-накрая, когато дишането му донякъде се беше успокоило.
– Кой? – попита Магдалена загрижена и седна до него.
– Дявола!
Магдалена се засмя, но смехът ѝ прозвуча престорено.
– Симон, не говори глупости! – каза накрая тя. – Пил си по обяд!
Симон поклати глава и след това ѝ разказа какво се бе случило от сутринта досега. Разрушената строителна площадка, преследването с баща ѝ в гората, разговорите със свещеника, с Шрефогъл и Софи и накрая бягството му до пристана. Когато приключи, Магдалена го гледаше угрижено.
– Но защо Дявола ти е хвърлил око? – попита тя. – Ти нямаш нищо общо с това, нали?
Симон поклати рамене.
– Вероятно защото сме по петите му. Защото почти го бяхме спипали. – Той погледна серизоно Магдалена. – Баща ти също е в опасност.
Магдалена се усмихна.
– Бих искала да видя как Дявола ще посегне на баща ми. Баща ми е палачът, не забравяй.
Симон стана от купчината греди.
– Магдалена, това не е шега! – възкликна той. – Този човек, или който да е там, вероятно е убил няколко деца! Искаше да убие и мен и сигурно сега ни наблюдава!
Магдалена се огледа. Пред тях колари товареха два сала със сандъци и бъчви и ги привързваха здраво. По-надолу няколко мъже разчистваха овъглените останки от склада. Отстрани вече трупаха нови греди. От време на време един от мъжете поглеждаше към тях и шушукаше със съседа си.
Симон можеше да се досети какво си шушукаха: разпътната щерка на палача и нейният любовник... синът на лекаря, който си ляга с момичето на палача и който не иска да разбере, че дяволът вилнее из Шонгау и че акушерката трябва да изгори.
Симон въздъхна. Репутацията на Магдалена и без това беше съсипана, а сега и неговата също. Той сложи ръка на бузата ѝ и я загледа дълбоко в очите.
– Баща ти ми разказа, че си намерила мандрагора в гората – рече той. – С това може би си спасила живота на Щехлин.
Магдалена се усмихна.
– Така е редно. Някога тя ми е спасила живота. Майка ми казва, че много се е измъчила с мен при раждането. Не съм била в правилна позиция и не съм искала да изляза. Ако не е била Щехлин, нямаше да ме има. Сега ѝ се отплащам.
Тя отново стана сериозна.
– Трябва да отидем при баща ми и да го предупредим – прошепна тя. – Може би ще измисли как да хванем Дявола.