Симон поклати глава.
– Преди всичко трябва да открием с кого са се срещнали този така наречен дявол и другите наемници в странноприемницата на Земер. Сигурен съм, че този човек е ключът към всичко останало.
И двамата потънаха в мълчание.
– Защо се е върнал Дявола?
– Какво? – Симон бе изтръгнат от мислите си.
– Защо се е върнал на строителната площадка? – повтори Магдалена. – Ако погромът е дело на неговите хора, защо е трябвало да се връща там? Всичко вече е било свършено.
Симон смръщи чело.
– Може би, защото е загубил нещо. Кесията за тютюн, която баща ти намери. Не е искал да дава храна за догадки.
Магдалена поклати глава.
– Не вярвам. На кесията нямаше монограм, нищо, което би могло да го издаде. Трябва да е нещо друго...
– Може би е търсил нещо – предположи Симон. – Нещо, което не е открил първия път.
Магдалена бе погълната от мислите си.
– Нещо го привлича към площадката – каза тя. – Даубенбергер ми разказа, че на това място преди са танцували вещици. Скоро е Валпургиевата нощ. Може би наистина е дяволът.
Те отново млъкнаха. Слънцето, макар и априлско, напичаше доста силно купчината греди, на която седяха. Отдалеч до тях достигаха виковете на салджиите, които гребяха към Аугсбург. Водата блестеше като течно злато. За миг на Симон му се дощя да е някъде далеч от всичко това – бягството, постоянните въпроси, загадките, страха...
Той скочи, взе кошницата на Магдалена и затича нагоре покрай реката.
– Къде тръгна? – извика тя.
– Да събирам билки с теб. Ела, слънцето грее, а аз знам едно закътано местенце.
– А баща ми?
Той залюля кошницата и ѝ се усмихна.
– Той може да почака. Ти сама каза, че не се бои нито от смъртта, нито от Дявола.
Под подозрителните погледи на коларите тя изтича след него.
Здрачът настъпваше откъм запад и обгръщаше горите около Шонгау. Пътят за Хоенфурх вече тънеше в мрак и мъжът, който се движеше сред храстите по края на сечището, едва се различаваше. Беше решил да избегне пътя и вървеше успоредно на него през високите шубраци. Така почти удвои разстоянието, но поне можеше да е сигурен, че никой няма да го види. Градските врати бяха затворени преди половин час. Вероятността да срещне някого тук навън, бе много малка. Но мъжът не искаше да поема риск.
Усещаше болка в раменете от тежестта на лопатата. По челото му се стичаха струйки пот. Тръни и бодли висяха по палтото му, а на места бяха оставили малки дупки. Мъжът проклинаше. Онова, което го караше да действа, бе увереността, че това щеше да свърши скоро. Тогава щеше да може да се разпорежда както намери за добре и нямаше да има кой да му заповядва. Някога в далечното бъдеще той щеше да разкаже на внуците си за това и те щяха да го разберат. Те щяха да разберат, че той се е захванал с всичко това заради тях, за продължаването на семейството им, на династията им. Че бе спасил семейството. Но после се сети, че бе отишъл прекалено далеч. На никого не можеше да разкаже за това, твърде много неща се бяха случили, твърде мръсни и кървави. Трябваше да отнесе тайната в гроба.
В тъмнината изпука клон, нещо прошумоля. Мъжът спря, дъхът му секна. Внимателно вдигна малкия фенер, който досега бе крил под палтото си и освети посоката, от която дойде звукът. Недалеч от него излетя сова и се понесе над сечището. Той се усмихна. Страхът го караше да се държи като глупак.
Огледа се за последен път на всички страни, после стъпи на строителната площадка и забърза към постройката в средата.
Откъде трябваше да започне? Мина покрай разрушените стени и потърси знак. Когато не намери нищо, той се промъкна през камарата камъни във вътрешността и почука с лопатата по каменните плочи на пода. Острият звук проникна до мозъка на костите му. Имаше чувството, че могат да го чуят чак в Шонгау. Веднага престана.
След това се покатери на зида в съседство с основната конструкция и остави погледа си да блуждае над строителната площадка. Приюта за болни, параклиса, купчината греди, фонтана, чувалите с вар до него, няколко обърнати кофи...
Погледът му се спря на една стара липа в средата на осветеното място. Клоните ѝ достигаха почти до земята. По някаква причина работниците я бяха оставили. Може би свещениците не бяха позволили да я отсекат, за да прави сянка на болните и умиращите?
Може би защото старият така бе разпоредил?
Той се приближи с бързи и нетърпеливи крачки до липата, наведе се под клоните и започна да копае. Земята бе твърда като глина, жилавите корени се разклоняваха във всички посоки. Мъжът проклинаше и копаеше, потта се стичаше на струи под палтото му. Накрая стисна лопатата с две ръце и заби острието в корените, дебели колкото човешка ръка. Разсичаше един корен, но веднага след това попадаше на друг. Опита на друго място, близо до ствола, но резултатът беше същият. Той се задъха и се закашля. Копаеше все по-бързо, сечеше с все сила, докато остана без дъх. Опря се на лопатата. Явно не бе на нужното място. Тук нямаше нищо.