Освети липата с фенера и потърси някакви отверстия. Под най-ниския клон, на височина, която не можеше да се достигне с ръка, имаше дупка колкото юмрук. Той остави фенера и се хвана за клона. Първия опит се оказа неуспешен. Ръцете му бяха влажни от потта и се плъзгаха. Най-сетне успя да издигне тежкото си тяло. Бавно се придвижи по ствола, докато с дясната си ръка можа да бръкне в дупката. Напипа мокра слама, между нея – нещо студено, твърдо. Очевидно бе метал.
Сърцето му подскочи.
Внезапна болка прониза ръката му. Той я издърпа и в същия миг в дупката с гневно негодувание запърха нещо голямо и черно. По горната част на китката му се появи прорез, дълъг колкото пръст. Проклинайки, мъжът захвърли ръждясалата лопата, която до този момент продължаваше да стиска, и се спусна на земята. Облиза кръвта от раната, по бузите му потекоха сълзи на болка и отчаяние. Над него като подигравка се разнесе крясъкът на свраката.
Всичко бе напразно.
Никога нямаше да го открие. Старият бе отнесъл тайната в гроба. Погледът му още веднъж обходи строителната площадка
– Стените, основите на параклиса, фонтана, дървените подпори, липата, няколкото линеещи смърча в края на поляната. Трябва да е нещо, което бе стояло там отпреди. Нещо, което човек лесно можеше да запомни и да открие отново. Но може би работниците бяха махнали този ориентир, без да подозират.
Той поклати глава. Пространството бе твърде голямо. Тук той можеше да копае цели нощи, без да открие нищо. После обаче в него се пробуди упорството, не биваше да се предава така бързо. Не сега. Твърде много бе заложено на карта. Значи трябваше нов план... трябваше да подходи систематично, да раздели терена на по-малки парцели и после да претърсва парче по парче. Поне в едно можеше да бъде сигурен. Търсеното бе тук. Щеше да му е необходимо търпение, но накрая щеше да си струва.
Недалеч, облегнат на едно дърво до сечището, стоеше Дявола и наблюдаваше мъжа, докато копаеше. Издуха облаче пушек в нощното небе и загледа как се издига към луната. Той знаеше, че има нещо около този строеж. Бяха го излъгали и това го вбесяваше. Изпитваше желание да пререже веднага гърлото на мъжа сред стените и да посипе кръвта му по поляната. Но тогава щеше да получи два пъти по-малко удоволствие: нямаше да получи възнаграждение за други саботажи и никога нямаше да разбере какво търсеше мъжът. Значи трябваше да почака. В края на краищата винаги можеше да го накаже за лъжите му, след като намери онова, което търсеше. Така, както щеше да накаже лекаря и палача за това, че го дебнеха. Този път лекарят бе успял да се измъкне, но следващия път нямаше да му се размине.
Дявола издуха още едно облаче в нощното небе. После се настани удобно в мекия мъх до дънера на елхата и с внимание загледа копаещия мъж. Може би той все пак щеше да открие нещо.
11.
Неделя, 29 април 1659 г.
6.00 ч. сутринта
Симон се събуди от скърцане – тих шум, който се бе промъкнал в сънищата му. След миг той бе напълно буден. До него Магдалена спеше дълбоко и здраво. Дишането ѝ бе спокойно, на устните ѝ играеше усмивка, сякаш сънуваше нещо хубаво. Симон се надяваше, че сънува изминалата нощ.
Двамата с Магдалена бяха ходили за билки покрай реката. Симон си наложи да не споменава и дума за последните събития в Шонгау. Искаше да забрави поне за малко за онзи мъж, когото наричаха Дявола и който бе решил да го убие. Той не искаше да мисли за акушерката в тъмницата, която все още бе в безсъзнание, не искаше да си спомня за мъртвите деца. Беше пролет, грееше слънце и водите на река Лех ромоляха тихо.
След около миля през гората, която стигаше до самите брегове на реката, те стигнаха до любимото място на Симон – малко каменисто заливче, което не се виждаше от пътя. Голяма върба бе разпростряла клоните си на брега и реката проблясваше между листата. През последните години той често идваше тук, когато искаше да размисли на спокойствие. Сега двамата с Магдалена гледаха към реката и си говореха за последния ден от панаира, когато бяха танцували заедно, а хората наоколо ги зяпаха с отворена уста. Разказваха си за детството; Симон говореше за времето, когато баща му бе полеви хирург, а Магдалена си спомняше за треската, която на седемгодишна възраст я бе приковала на легло за няколко седмици. По това време тя се бе научила да чете. Учител ѝ бе баща ѝ, който през всички дни и нощи не се бе отделил от леглото ѝ. Оттогава тя му помагаше в подготвянето на настойки и при счукването на билките. Винаги научаваше нещо ново, когато се ровеше из книгите на баща си.