– Аз... аз мога да се грижа за Магдалена – обади се Симон, който все още се държеше за слабините. – Можем да отидем в друг град и там...
Нов удар го уцели по незащитената страна в областта на бъбреците. Симон отново се сгърчи от болка.
– Никъде няма да ходите, по дяволите! От просия ли ще живеете, или какво? Магдалена ще се омъжи за братовчед ми в Щайнгаден. Вече е уговорено. А сега слизай!
Якоб Куизъл разтърси стълбата. Лицето на Магдалена побледня.
– За кого трябва да се омъжа? – попита тя глухо.
– За Ханс Куизъл от Щайнгаден, добра партия е – избоботи палачът. – Говорих с него преди няколко седмици за това.
– И ми го казваш просто така, между другото?
– Все някога щях да ти кажа.
Нова бала слама полетя към палача и го уцели по главата. Той се олюля и едва се задържа на нозете си. Този път не го очакваше. Въпреки болката, Симон се подсмихна. Магдалена бе наследила бързината на баща си.
– Няма да се омъжа за никого – извика тя отгоре. – А още по-малко за дебелия Ханс от Щайнгаден. Устата му мирише и вече няма зъби! Ще остана при Симон, ако искаш да знаеш!
– Твърдоглаво момиче – изръмжа палачът.
Но поне се бе отказал от намерението да заведе насила дъщеря си у дома. Той се отправи към изхода. Когато отвори вратата на плевника, утринното слънце нахлу вътре. За миг палачът се задържа на прага.
– Намерили са Йоханес Щрасер мъртъв в един плевник в Алтенщат – промърмори той. – Момчето има същия знак. Научих го от слугинята в странноприемницата на Щрасер. Сега отивам да го огледам. Ако искаш, можеш да дойдеш, Симон.
След това той излезе навън в студеното утро. Симон се поколеба за миг. Хвърли поглед към Магдалена, но тя хлипаше, заровила лице в сеното.
– Ние... ние пак ще си поговорим – прошепна той към нея. След това закуцука след палача.
Дълго време те вървяха в пълно мълчание. Минаха покрай пристана, където първите салове вече бяха отплавали и поеха наляво, за да излязат на пътя за Алтенщат. И двамата умишлено избягваха пътя през града. Искаха да бъдат сами. Тук, на тясната утъпкана пътека, която се виеше под градската стена, не се виждаше жива душа.
Едва сега Симон се реши да проговори. Беше мислил дълго и подбираше думите си внимателно:
– Съжалявам – изрече той с усилие. – Но наистина обичам дъщеря ви. И наистина мога да се грижа за нея. Следвал съм, макар и не до края. Парите не ми стигнаха. Но знам достатъчно, за да се издържам като пътуващ лекар. С всичко онова, което знае дъщеря ви...
Палачът спря и се загледа в долината, която се откриваше пред тях. Горите се простираха до хоризонта.
– Знаеш ли какво означава там, в широкия свят, да припечелваш всеки ден за хляба си? – прекъсна го той, без да отмества поглед от гледката.
– Пътувах с баща ми – отвърна Симон.
– Той се е грижил за теб и затова трябва да си му вечно благодарен – каза палачът. – Сега ти ще трябва да се грижиш за жена си и децата си. Ще скиташ от панаир на панаир. Шарлатанин, който продава евтините си тинктури като кисела бира, замерян с гнило зеле, подиграван от селяните, които нищо не разбират от твоите лечебни умения. Учените лекари в градовете ще се погрижат да те изхвърлят, щом стъпиш в града. Децата ти ще умират от глад. Това ли искаш?
– Но с баща ми винаги сме имали препитание.
Палачът се изплю.
– Беше война – продължи той. – По време на война винаги има работа. Да се режат крайници, да се заливат рани с олио, да се извличат мъртвите и да се посипват с вар. Сега вече няма война. Няма войска, с която да пътуваш. И аз благодаря на бога за това!
Палачът отново се раздвижи. Симон го последва на няколко крачки разстояние.
– Майстор Куизъл – попита той след няколко минути мълчание, – може ли да ви задам един въпрос?
Якоб продължи напред.
– Какво искаш? – каза той, без да се обръща.
– Чух, че невинаги сте били в Шонгау. Напуснали сте този град, когато сте били на моята възраст. Защо? И защо сте се върнали?
Палачът отново спря. Почти бяха заобиколили града. Пред тях се показа пътят за Алтенщат. Виждаше се само една волска каруца, която едва пълзеше. Зад нея до хоризонта се простираха гори. Якоб Куизъл продължаваше да мълчи и Симон реши, че няма да получи отговор. Най-после палачът заговори:
– Не исках професия, която ме принуждава да убивам – каза той.
– И какво правихте?
Якоб Куизъл се засмя тихо.
– Убивах. Безразборно, безцелно. Мъже, жени, деца. Беше някакво безумие.
– Били сте наемник? – попита Симон внимателно.
Палачът отново мълча дълго, преди да отговори.