– Бях се присъединил към армията на Тили – мошеници, скитащи разбойници, но и честни мъже и авантюристи. Такъв, какъвто бях и аз.
– Веднъж казахте, че сте били в Магдебург – продължи да пита Симон.
По тялото на палача премина лека тръпка. Дори тук, в Шонгау, бяха достигнали ужасяващите слухове за падането на града далеч на север. Католическата армия под предводителството на фелдмаршал Тили бе изравнила града със земята. Малцина от жителите му бяха оцелели в клането. Симон бе чувал, че наемните войници клали деца като агнета, изнасилвали жени и след това ги приковавали към вратите на къщите като Спасителя. Дори половината от тези истории да бяха измислени, останалото бе достатъчно, за да накара жителите на Шонгау да изричат благодарствени молитви, че градът им е бил пощаден от такова клане.
Якоб Куизъл бе продължил по пътя за Алтенщат. С бързи крачки Симон го настигна. Той усети, че бе прекалил.
– Защо се върнахте? – попита той след известно мълчание.
– Защото има нужда от палач – промърмори Якоб Куизъл. – Иначе всичко ще отиде по дяволите. Ако да се убива е необходимо, то поне да е както трябва, според закона и правото. Затова се прибрах в Шонгау, за да има ред. А сега млъкни, трябва да помисля.
– Ще си помислите ли още веднъж за Магдалена? – предприе последен опит Симон.
Палачът го изгледа гневно. После закрачи с такова темпо, че на Симон му бе трудно да го следва.
След близо половин час бърз ход те стигнаха първите къщи на Алтенщат. От няколкото оскъдни фрази, които Куизъл изрече в това време, Симон разбра, че Йоханес Щрасер е бил намерен мъртъв в плевника на пастрока си. Йозефа, слугиня в кръчмата, го бе открила сред балите сено. Веднага след като казала на Щрасер, тя изтичала до палача в Шонгау, за да вземе от билето на Свети Йоан[21]. Сплетено на венец, то трябваше да помогне да бъдат прогонени злите сили. Слугинята бе убедена, че дяволът е отнесъл момчето. Палачът бе дал билката на Йозефа, бе чул историята ѝ и малко след това сам бе тръгнал, не без пътьом да напердаши добре любовника на дъщеря си. На разсъмване той просто бе тръгнал по следите им и без големи затруднения бе открил плевника.
Сега двамата стояха пред странноприемницата в Алтенщат, който Симон бе посетил няколко дни по-рано. Не бяха сами. Група шушукащи селяни и колари от околността се бе събрала пред странноприемницата около една носилка, стъкмена по необходимост от няколко дъски. Някои от жените държаха молитвени броеници. Две слугини бяха коленичили до горната част на носилката и се молеха, телата им се полюшваха напред назад. Симон различи и местния свещеник. Молитви на латински долитаха до тях. Когато жителите на Алтенщат забелязаха палача, някои се прекръстиха. Свещеникът прекъсна молитвите си и ги загледа враждебно.
– Какво прави тук палачът на Шонгау? – попита той неприязнено. – Тук няма работа за теб. Дяволът вече я свърши!
Якоб Куизъл изобщо не се смути.
– Чух, че имало нещастен случай. Може би ще ми се удаде да помогна.
Свещеникът поклати глава.
– Казах ти, че вече нищо не може да помогне. Момчето е мъртво. Дяволът го прибра и го жигоса със знака си.
– Пуснете палача! – прозвуча сега гласът на съдържателя на странноприемницата. Симон го разпозна сред селяните, които стояха около носилката.
– Пуснете го да види какво е направила тази вещица с момчето ми! И нека ѝ приготви бавна смърт! – Лицето на съдържателя беше бяло като вар, очите му горяха от ненавист, докато сновяха между палача и мъртвия му син.
Якоб Куизъл се приближи до носилката. Симон го последва. Закованите една за друга дъски бяха застлани с елови клонки. Но уханието на смола не можеше да прикрие тежката миризма, която идваше от трупа. По тялото на Йоханес Щрасер вече имаше черни петна. Мухи жужаха по лицето му. Отворените очи гледаха разширени от ужас към небето. Под брадичката имаше дълбок разрез, който стигаше почти от едното ухо до другото. Засъхнала кръв лепнеше по ризата на момчето. Тук също се тълпяха мухи.
Симон неволно потръпна. Кой можеше да извърши подобно нещо? Момчето бе на не повече от дванадесет години. Може би най-големият му грях досега бе да открадне от пастрока си къшей хляб или стомна мляко. А сега лежеше тук блед и студен, сполетян от кървавия край на краткия си нещастен живот. Никога не го бяха обичали, само го търпяха, прокажен и след смъртта. И сега нямаше никой, който да плаче истински за него. С присвити устни съдържателят Щрасер стоеше до носилката, гневен, изпълнен с ненавист към убиеца, но не и съкрушен от тъга.