Салджията побутна няколко любопитни хлапета.
– Тичайте де! И да повикат веднага бръснаря[6] или доктора.
Докато децата бързаха към Шонгау, хриповете на момчето постепенно затихнаха. То трепереше с цялото тяло и сякаш шепнеше нещо, може би последна молитва. На вид беше около дванадесетгодишен, слабичък и блед, както почти всички деца на неговата възраст. За последен път се бе хранил до насита може би преди няколко седмици. Ежедневната порция ечемичена супа и слаба бира бяха сложили отпечатъка си върху хлътналите му страни.
Дясната ръка на момчето постоянно посягаше да улови нещо в пространството. Бълнуването му ту отслабваше, ту се усилваше като ромона на река Лex под него. Един от салджиите приклекна до момчето, за да разбере какво се опитва да каже. Но шепотът постепенно премина в неясно хриптене. Аленочервени мехурчета кръв, примесени със слюнка, се появиха в ъгълчетата на устата му.
Качиха умиращото момче на каруцата, коларят удари с камшика и пое по пътя към Шонгау. По време на двучасовото пътуване все повече хора се присъединяваха към мълчаливото шествие. Когато колата най-сетне стигна до пристана на близкия град, зад нея се тълпяха над две дузини хора: деца, селяни, зяпачи. Кучета сподиряха с лай волската каруца. Някой мълвеше "Аве Мария". На вълнолома до складовете коларят спря колата. Двама салджии внимателно повдигнаха момчето и го положиха на брега близо до буйните води на река Лех, която се блъскаше неуморно в подпорите.
Тропотът на нечии самотни стъпки по дървения пристан накара тълпата да стихне. Бащата на момчето беше чакал встрани, сякаш се страхуваше от последния миг. Сега той се бе промъкнал блед през тълпата от хора.
Йозеф Гример имаше осем деца, които бяха умрели едно след друго в ръцете му – от чума, от диария, от треска или просто защото бог беше пожелал. Шестгодишният Ханс се беше удавил, докато си играеше в реката. Тригодишната Мари бе стъпкана от пияни наемници в малката уличка. Съпругата му беше починала при раждането на последното им дете. Малкият Петер беше всичко, което му бе останало. Когато го видя да лежи пред него, той знаеше, че Господ щеше да му отнеме и последната утеха. Падна на колене и нежно отмести косата от лицето му. Очите на детето вече бяха затворени, гърдите му се повдигаха и отпускаха трескаво. Няколко минути по-късно през телцето премина едно потрепване, след това всичко замря.
Йозеф Гример отметна глава и изкрещя. Отчаяният му вопъл, висок и пронизителен като на жена, се разнесе над водите на Лex.
Симон Фронвизер чу вопъла едновременно със силното тропане долу на вратата. Къщата на лекаря на "Хененгасе" беше на хвърлей място от реката. И преди се бе случвало да го откъсват от книгите му; виковете на салджиите постоянно го разсейваха. Когато чу вопъла, прокънтял над улицата, той знаеше, че нещо лошо се е случило. Чукането по вратата стана още по-яростно. Той затвори с въздишка дебелата книга, която четеше. Беше труд по анатомия, който даваше само повърхностни знания за строежа на човешкото тяло. Съставът на сиропите, кръвопускането като панацея... нищо съществено. Симон не бе успял да научи от нея нищо важно за вътрешността на тялото. И това щеше да си остане така и днес, тъй като освен тропането, долу вече се чуваха и викове.
– Докторе, докторе! Елате бързо! Синът на Гример лежи долу на пристана. Целият е в кръв. Изглежда зле.
Симон наметна черното наметало с медните копчета, прокара пръсти през дългата си тъмна коса и приглади брадата си пред малкото огледало в кабинета. С дългата до раменете коса и подстриганата заострена брада, която отново беше на мода сега, 25-годишният Симон изглеждаше по-възрастен от годините си. За някои жители на Шонгау той беше конте, но това му беше безразлично. Той знаеше, че момичетата са на друго мнение. Черните мечтателни очи, добре оформеният нос и стройната му фигура се харесваха на дамите от Шонгау. Към това се добавяше и фактът, че той полагаше ежедневни грижи да изглежда добре. Всичките му зъби си бяха на мястото, къпеше се редовно и с оскъдните си доходи си беше поръчал скъп парфюм с аромат на рози от Аугсбург. Само ръстът му създаваше проблеми. Със своите пет фута Симон трябваше да гледа повечето мъже, а и някои жени, отдолу нагоре. Затова пък имаше ботуши с високи токове.
Тропането беше преминало в отчаяно блъскане по вратата. Симон побърза да отвори. Пред него стоеше един от кожарите, които работеха долу край реката. Габриел, доколкото си спомняше. Беше му шинирал ръката през последната година, когато човекът се бе замесил в пиянско сбиване на еврейския пазар. Симон си придаде сериозен вид, знаеше какво дължи на професията си.