Палачът внимателно обърна момчето на Щрасер настрани. Под лопатките се виждаше виолетовият знак, размазан, но все още добре видим – кръг, от чийто долен край се подаваше кръст.
– Знакът на дявола – прошепна свещеникът и се прекръсти. После започна да мълви "Отче наш".
– Pater noster, qui estin caelis, sanctificetur Nomen Tuum...[22]
– Къде го намерихте? – попита Якоб Куизъл, без да отмества поглед от тялото.
– В плевника, най-отзад, скрит под няколко бали слама.
Симон се огледа. Човекът, който отговори, беше Франц Щрасер. Изпълнен с омраза, съдържателят погледна към онова, което доскоро бе неговото осиновено дете.
– Трябва да е лежал там през цялото време. Йозефа погледна днес сутринта, защото много смърдеше. Мислеше, че там има мъртво животно. Но после се оказа Йоханес – промърмори той.
Симон потрепери. Разрезът беше същият като при малкия Антон Крац преди няколко дни. Петер Гример, Антон Крац, Йоханес Щрасер... Какво ставаше със Софи и Клара? Дали Дявола не бе хванал и тях?
Палачът се наведе и започна да оглежда трупа. Прокара ръка по раната, провери за допълнителни наранявания. Когато не намери нищо, подуши трупа.
– Максимум три дни, не повече – каза той. – Който го е убил, си разбира от занаята. Чист разрез на гръкляна.
Свещеникът го изгледа злобно.
– Достатъчно, Куизъл! – излая той. – Можеш да си вървиш. Това тук е задача на църквата. По-добре се погрижи за тази вещица при вас, тази Щехлин! Тя е отговорна за всичко това!
Съдържателят Щрасер кимна.
– Йоханес често ходеше при нея. Заедно с другите сираци и онази, червенокосата Софи. Тя го омагьоса, а сега дяволът отнема душите на малките дечица!
От всички страни се понесоха молитви, хората си зашепнаха. Щрасер стана по-смел.
– Кажи на височайшите особи в града, че ако не се справят скоро с вещицата, тогава ние ще я докопаме! – извика той на палача. Лицето му бе почервеняло от гняв. Няколко селяни шумно изразиха одобрението си. Той продължи:
– Ще я обесим на най-високия фронтон и ще запалим огън под нея. Тогава ще видим кой още ѝ е съучастник!
Свещеникът кимна бавно.
– Той е прав. Не можем да гледаме как нашите деца едно след друго стават жертви на дявола и да не се опитаме да го спрем. Вещиците трябва да изгорят.
– Вещиците? – попита Симон.
Свещеникът сви рамене.
– Очевидно е, че това не може да е дело само на една-единствена вещица. Дяволът си има свита. Освен това... – Той вдигна пръст, сякаш изричаше неопровержимо доказателство в логическата верига от аргументи. – Щехлин е в тъмницата, нали? Значи трябва да е някой друг. Скоро е Валпургиевата нощ! Вероятно любовниците на сатаната още отсега танцуват нощем в гората с нечестивия и го целуват отзад. После потеглят за града, голи и опиянени, за да пият кръвта на невинни дечица.
– Сам не вярвате на това, нали? – подхвърли Симон малко неуверено. – Това са просто страховити истории. Нищо повече.
– Щехлин е имала у дома си мазило за летене и вещерска слюнка – извика един селянин отзад. – Това ми разказа Берхтхолт. Той е присъствал на мъченията. Сега се е омагьосала сама да изпадне в безсъзнание, за да не предаде съучастниците си. А за Валпургиевата нощ ще вземат още деца!
Франц Щрасер кимна одобрително.
– Йоханес често ходеше в гората. Може би там са го примамили. Той все разправяше за някакво скривалище.
– Скривалище? – попита Якоб Куизъл.
През цялото време палачът бе продължил да изучава трупа. Бе огледал обстойно дори изцапаните с кръв коси и нокти. Погледна и знака още веднъж. Едва сега сякаш прояви интерес към разговора.
– Какво скривалище?
Франц Щрасер сви рамене.
– Вече разказах за това на лекаря – промърмори той. – Някъде в гората. Трябва да е пещера или нещо подобно. Винаги се връщаше мърляв оттам.
Палачът още веднъж погледна вкочанените пръсти на момчето.
– Какво имаш предвид под мърляв? – попита той.
– Ами омазан с глина. Сякаш е пълзял някъде...
Якоб Куизъл затвори очи.
– По дяволите! Какъв съм глупак! – измърмори той. – Толкова е ясно, а аз не съм го видял.
– Какво... какво има? – прошепна Симон, който стоеше до него и единствен бе чул ругатните на палача. – Какво не сте видели?
Якоб Куизъл хвана лекаря за ръката и го издърпа от тълпата.
– Не съм много сигурен още – каза той. – Но мисля, че сега знам къде се намира скривалището на децата.
– Къде?
Сърцето на Симон заби учестено.
– Първо трябва да проверим нещо. Но ще трябва да изчакаме нощта – прошепна палачът. След миг той вече крачеше по пътя за Шонгау.