– Кажи на височайшите господа да не наблюдават безучастно. Вещицата трябва да изгори! – извика след тях Франц Щрасер.
– А червенокосата Софи сами ще я потърсим в гората. С божията помощ ще намерим скривалището и ще го опушим това гнездо на вещици!
Чуха се одобрителни възгласи. Над тях се извиси тънкият глас на свещеника, който припяваше на латински. Думите достигаха откъслечно до тях.
– Dies irae, dies ilia. Solvet saeclum in favilla...[23]
Симон си прехапа устните. Дните на гняв наистина наближаваха.
Съдебният секретар Йохан Лехнер посипа с пясък написаното току-що и нави пергамента. Направи знак на стража да отвори вратата на малката стая. Стана и се обърна отново към предводителя на аугсбургците.
– Ако казвате истината, няма от какво да се страхувате. Сбиването не ни интересува... поне засега – добави той. – Искаме да знаем само кой подпали склада.
Мартин Хюбер кимна, без да го поглежда. Главата му клюмаше над масата. Кожата му беше повехнала и бледа. Една нощ сам в карцера и мисълта за възможните мъчения бяха достатъчни да превърнат високомерния предводител в печална гледка.
Йохан Лехнер се усмихна. Ако в следващите дни наистина дойдат пратеници на Фугер да настояват за освобождаването на техния предводител, щяха да срещнат един каещ се грешник. Лехнер великодушно щеше да нареди да го освободят. Възможно бе Мартин Хюбер да прекара известно време и в тъмницата в Аугсбург. За да си плати за срама, причинен на неговите покровители. Лехнер бе сигурен, че следващия път аугсбургските търговци щяха да се държат значително по-смирено.
Мартин Хюбер общо взето бе признал това, което вчера бе намекнал. Преди две седмици неколцина от неговите хора се замесили в сбиване в странноприемница "Звездата", при което Иозеф Гример така пребил един от тях, че се наложило да го откарат в болница. Заедно с другарите си във вторник вечерта те се промъкнали до пристана, за да си го върнат на шонгауци. Но едва стигнали склада, когато той пламнал. Мартин Хюбер забелязал, че оттам избягали няколко мъже, които му заприличали на войници. Но били твърде далече, за да ги види по-добре. Стигнало се до бой, но само защото шонгауците ги заподозрели в палеж.
– Кой, мислиш, е запалил складовете? – попита Лехнер още веднъж, застанал пред вратата.
Мартин Хюбер вдигна рамене.
– Бяха чужди войници, не бяха тукашни. Това е сигурно.
– Странно, че никой от шонгауските пазачи не ги е видял. Само вие, аугсбургци – продължи Лехнер.
Предводителят отново започна да се вайка.
– Света Дево! Вече ви казах, вашите хора бяха заети с гасенето. Освен това в този пушек едва ли са можели да различат нещо!
Иохан Лехнер го погледна внимателно.
– Бог да ти е на помощ, ако лъжеш – измърмори той. – Ще те обеся и пет пари не давам дали си коларят на Фугерови, или на самия император.
Той се обърна да си върви.
– Дайте на пленника топла супа и къшей хляб, за бога! – извика той на стража, докато слизаше по стълбите на Баленхаус. – Не сме чудовища!
Зад него вратата към карцера се затвори със скърцане. Иохан Лехнер се спря още веднъж и погледна отгоре огромното търговско хале. Въпреки потъмнелите греди и излющената боя то все още бе гордостта на Шонгау. Бали вълна, топове платно и най-фини подправки бяха натрупани до тавана. Мирис на карамфил се носеше из въздуха. Кой би имал интерес да превърне това богатство в дим? Ако наистина са били наемници, то тогава имаха поръчител. Но кой? Някой от Шонгау? Непознат? Или хора от Аугсбург? Или наистина е бил дяволът? Секретарят смръщи чело. Изглежда, пропускаше нещо. Нямаше да си го прости. Той беше перфекционист.
– Господине! Стражът Андреас от тъмницата ме изпраща.
Йохан Лехнер погледна надолу, където току-що бе влетял през вратата един младеж с дървени чехли и износена ленена риза. Беше останал без дъх, очите му блестяха.
– Стражът Андреас? – попита с любопитство Йохан Лехнер.
– Какво иска?
– Казва, че Щехлин се е събудила, вие и пищи като десет фурии! – Момчето стоеше на най-долното стъпало. Нямаше четиринадесет години. Гледаше в очакване съдебния секретар.
– Скоро ли ще я изгорите, господине?
Йохан Лехнер го изгледа със задоволство.
– Ще видим – каза той, докато слагаше няколко кройцера в ръката на момчето. – Намери веднага лекаря, за да провери състоянието на Щехлин.
Момчето отново хукна навън, но той го спря още веднъж.
– Доведи ми стария лекар, не младия! Разбра ли?
Момчето кимна.
– Младият е твърде... – Йохан Лехнер се поколеба, после се усмихна. – Е, всички искаме да видим най-после как гори вещицата, нали?
23
"Ден на гняв, денят, в който светът ще стане прах..." – средновековен химн за Страшния съд, който е част от католическата заупокойна меса до 1970 г. – Б. р.