Момчето кимна. В очите му гореше огън, който леко плашеше Лехнер.
Отмерен звук, сякаш някой удря чукчето на вратата, бе събудил Марта Щехлин. Когато отвори очи, тя разбра, че чукът блъска в главата ѝ. Дясната ѝ ръка пулсираше от болка, каквато не бе изпитвала досега. Погледна надолу и видя безформен синьо-черен мехур. Трябваше ѝ малко време, за да разбере, че този мехур бе ръката ѝ. Палачът бе свършил доста работа с менгемето. Пръстите и китката ѝ бяха отекли и изглеждаха почти двойно по-големи.
Тя си спомняше бегло, че бе изпила на малки глътки отварата, която ѝ бе дал Якоб Куизъл. Бе горчива на вкус и Марта можеше да си представи какво съдържа. Тя бе акушерка и познаваше действието на билки като татул, аконит и мандрагора. В малки количества тя често ги прилагаше, за да притъпи болките на родилките. Никой не биваше да знае за това. Тези растения продължаваха да се считат за магически билки.
Отварата, която ѝ бе дал палачът, беше толкова силна, че тя си спомняше неясно последвалите събития. Бяха я измъчвали, но съдебният секретар, свидетелите и палачът бяха странно далечни. Гласовете им звучаха като ехо. Тя не усещаше болка, само приятна топлина в ръката си, после дойде тъмнината. Но кънтящите удари в слепоочията я бяха изтръгнали от блажения свят отвъд страха и страданията. Болката нахлуваше в нея като вода в празна купа. Изпълваше я изцяло. Тя започна да крещи и да блъска със здравата ръка по решетката.
– Е, вещице, усещаш ли вече огъня? – извика салджията Георг Риг от съседната килия.
Той и пазачът на пристана все още бяха затворени до нея. Виковете на Щехлин бяха внесли разнообразие в скучното им ежедневие.
– Оправи се с магия, ако можеш. Или дяволът те е изоставил в беда? – подиграваше се Георг Риг.
Затворникът до него го хвана за рамото.
– Недей, Георг! – упрекна го той. – Жената крещи от болка. По-добре да извикаме стражите.
Това обаче не бе необходимо. Салджията тъкмо се канеше да започне нова тирада, когато стражът Андреас отвори вратата на тъмницата. Виковете го бяха събудили от дрямката му. Когато видя Щехлин да блъска по решетката, той веднага излезе. Плачът и писъците ѝ го преследваха чак до улицата.
Половин час по-късно свидетелите Берхтхолт, Аугустин и Шрефогъл бяха призовани в тъмницата. Там ги очакваха съдебният секретар Йохан Лехнер и лекарят.
Старият Фронвизер се стараеше да се покаже покорен слуга на града. Той стоеше плътно приведен над акушерката и завиваше мокра кърпа около отеклата ѝ ръка. Кърпата беше изцапана и миришеше така, сякаш преди това е покривала други части на тялото.
– Е? – попита съдебният секретар, докато наблюдаваше хълцащата акушерка с безпристрастен интерес, сякаш бе рядко осакатено насекомо. Писъците на жената бяха преминали в непрестанни ридания, наподобяващи детски плач.
– Просто хематом, нищо друго – каза Бонифаций Фронвизер и завърза кърпата на възел. – Палецът и средният пръст вероятно са счупени. Направих ѝ компрес от арника и дъбова кора. От това отокът ще спадне.
– Искам да знам дали може да бъде разпитвана? – попита Йохан Лехнер.
Лекарят кимна раболепно, докато прибираше торбичката си с мехлеми, ръждиви ножове и едно разпятие.
– При последващи мъчения бих използвал другата ръка, иначе има опасност пак да изпадне в безсъзнание.
– Благодаря ти за усилията – каза Лехнер и сложи в ръката на Бонифаций Фронвизер цял гулден. – Можеш да си тръгнеш, но остани наблизо. Ще те повикаме, ако имаме нужда от теб.
Лекарят се сбогува с многократни поклони и напусна тъмницата. Когато излезе на улицата, той поклати глава. Никога не бе разбирал защо трябваше да лекува хората, подложени на разпит с мъчения. Горките грешници почти винаги свършваха на кладата или на дибата. Акушерката така или иначе щеше да умре, ако и синът му Симон да бе убеден в невинността ѝ. Е, сега поне Бонифаций Фронвизер бе спечелил от нея. Кой знае, можеше отново да го повикат...
Доволен, той напипа гулдена в джоба и тръгна към пазарния площад да си вземе топъл месен пай. Лечението му бе отворило апетита.
Свидетелите и съдебният секретар вече бяха по местата си в килията за разпит. Те очакваха палача, който трябваше да свали долу акушерката и да я принуди да говори. Йохан Лехнер бе поръчал за всички вино, хляб и студено печено месо, тъй като днес разпитът можеше да продължи по-дълго. Лехнер смяташе Щехлин за твърдоглава. Разполагаха с не повече от два дни, преди да пристигне наместникът на курфюрста със свитата си и да легне на гърба на града. Дотогава акушерката щеше да е признала. Лехнер беше сигурен.