Палачът обаче се бавеше, а без него не можеха да започнат. Съдебният секретар барабанеше с пръсти по плота на масата.
– Куизъл е уведомен, нали? – попита той един от стражите. Онзи кимна.
– Може би пак е пиян – изграчи свидетелят Берхтхолт, който от своя страна изглеждаше така, сякаш не го бяха извикали от пекарната, а от някоя от странноприемниците до пазарния площад. Дрехата му беше на петна от брашно и бира, косите му висяха на кичури, миришеше на празна бъчва. Той жадно изпи своята чаша вино и си наля отново.
– Въздържайте се – предупреди го Якоб Шрефогъл. – Това все пак не е приятелско събиране в кръчмата, а разпит.
Той тайно се надяваше, че палачът може да се е укрил и разпитът няма да се състои. Но си даваше сметка, че това е малко вероятно. В такъв случай Якоб Куизъл просто щеше да загуби службата си и след няколко дни на неговото място щеше да стои палачът на Аугсбург или на Щайнгаден. Но отлагането, макар и с ден-два, може би щеше да е достатъчно, за да разкрият истинския убиец или убийци. Якоб Шрефогъл вече бе убеден, че Щехлин е невинна.
Свидетелят Георг Аугустин отпиваше от чашата е вино и оправяше дантелената си яка.
– Може би палачът не знае, че нямаме безкрайно много време. Тези разпити всеки път ми струват маса гулдени. – Погледът му блуждаеше отегчено по инструментите за мъчение. – Нашите колари няма да мръднат от "Звездата", ако не ги подбутваме непрекъснато. А и документите не се уреждат от само себе си. Нека да започваме най-после, за бога!
– Сигурен съм, че вещицата ще признае днес или най-късно утре – успокои го Йохан Лехнер. – После всичко тук ще си тръгне, както си му е редът.
– Както си му е редът? – обади се Якоб Шрефогъл. – Май забравяте, че навън вилнее дяволът, който вече уби три деца. А моята Клара е бог знае къде! ... – Гласът му пресекна, той избърса една сълза от ъгъла на окото си.
– Не се тревожете – успокои го Георг Аугустин. – Щом вещицата умре, дяволът ще излезе от нея и ще изчезне откъдето е дошъл. А вашата Клара ще се появи отново.
– Амин! – измънка Берхтхолт и се оригна високо. Вече беше на третата чаша. Очите му гледаха стъклени в пустотата.
– Всъщност – продължи Георг Аугустин, – ако зависеше от баща ми, щяхме да сме провели този разпит отдавна. Щехлин щеше вече да гори и въпросът щеше да е приключен.
Якоб Шрефогъл добре си спомняше заседанието на Съвета миналия понеделник, когато слепият Аугустин бе напомнил на височайшите господа за големия шонгауски процес срещу вещици преди седемдесет години и бе настоявал за бързо решение. Оттогава бяха изминали пет дни. На Шрефогъл му се струваше цяла вечност.
– Престанете – каза Лехнер на Аугустин-младши. – Сам знаете, че не можехме да продължим по-рано. Ако баща ви беше тук вместо вас, нямаше да се налага да слушаме безсмислици.
Георг Аугустин потръпна от оскърблението. За миг изглеждаше, че ще каже нещо, после посегна към чашата си и отново погледна към инструментите за мъчение.
Докато височайшите господа се караха долу, палачът се промъкна тихо в килията на Щехлин. Под бдителните погледи на двама стражи той свали веригите на хълцащата акушерка и я подготви:
– Чуй ме, Марта! – прошепна той. – Сега трябва да си силна. Вече съм много близо до истинския виновник. Ще го пипна и ти ще излезеш оттук, бог да ми е на помощ. Но днес отново ще трябва да ти причиня болка. Този път не мога да ти дам отвара. Ще забележат. Разбираш ли ме?
Той леко я разтърси. Акушерката спря да хълца и кимна. Сега лицето на Якоб Куизъл беше много близо до нейното и стражите не можеха да го чуят.
– Само не бива да признаваш, Марта. Ако признаеш, всичко ще свърши.
Той пое в огромните си лапи нейното измъчено, пепеляво на цвят лице.
– Разбра ли ме? – попита той още веднъж. – Не признавай!
Акушерката кимна отново. Той я хвана здраво и двамата поеха по стъпалата надолу към килията за мъчения.
Когато чуха босите крака на Щехлин да слизат по стълбите, свидетелите веднага обърнаха глави в същата посока. Разговорите замряха. Спектакълът можеше да започва.
Двама стражи сложиха обвиняемата на един стол в средата на помещението и я завързаха с конопени въжета, дебели колкото пръст. Погледът ѝ се луташе изплашен между съветниците и накрая се спря на Якоб Шрефогъл. Дори от мястото си зад масата той можеше да види как трескаво се повдига и отпуска гръдният ѝ кош, като на птица, изплашена до смърт.
– Наложи се да прекъснем – заговори Иохан Лехнер с официален тон, – затова бих искал да започнем отначало. – Той разгъна един пергамент и потопи перото в мастилницата.