– Точка първа – прочете той. – Престъпницата има ли белези на вещица, които могат да служат като доказателство?
Пекарят Берхтхолт облиза устните си, докато стражите измъкваха през главата кафявата власеница на Марта Щехлин.
– За да избегнем споровете, този път аз сам ще проведа огледа – каза Иохан Лехнер.
Той проучи тялото на акушерката сантиметър по сантиметър. Огледа под мишниците, задните части и между бедрата. Марта Щехлин държеше очите си затворени. Дори когато секретарят провери с върха на пръстите срамната ѝ област, от нея не се чу плач. Накрая Лехнер спря.
– Белегът на лопатките ми се струва най-подозрителен. Ще направим пробата. Палачо, иглата!
Якоб Куизъл му подаде дълга колкото пръст игла. Без да се колебае, секретарят заби иглата дълбоко в лопатките. Марта Щехлин изкрещя така силно, че Якоб Куизъл потръпна. Но началото бе сложено и той не можеше да направи нищо.
Йохан Лехнер загледа с интерес убоденото място. Накрая се усмихна доволен.
– Точно както предполагах – каза той и се върна на мястото си зад писалището. Започна да пише, като си диктуваше на глас, за да го чуят другите: "Престъпницата бе съблечена. Убодена бе лично от мен с игла. От прободеното място не потече кръв...".
– Но това не е доказателство – прекъсна го Якоб Шрефогъл .
– Всяко дете знае, че по лопатките почти не тече кръв! Освен това...
– Свидетел Шрефогъл – прекъсна го Лехнер, – направи ли ви впечатление, че този белег се намира на мястото, на което децата носеха своите знаци, и че този белег, ако не и същият, то поне изглежда сходен?
Якоб Шрефогъл поклати глава.
– Родилно петно, нищо повече. Наместникът на курфюрста няма да ви прости това никога!
– Е, ние не сме стигнали до края – каза Лехнер. – Палачо, менгемето. Този път ще пробваме с другата ръка.
Виковете на Марта Щехлин се разнесоха през малкото прозорче на тъмницата из улиците на града. Който беше наблизо, спираше за миг работата си, прекръстваше се или казваше "Аве Мария". После отново продължаваше по пътя си.
Гражданите бяха сигурни, че вещицата получава своето заслужено наказание. Тя все още упорстваше, но скоро щеше да признае своите деяния пред почитаемите свидетели и тогава щеше да се сложи край. Щеше да признае кръвното си родство с дявола и дивите оргии с него, как заедно са пили кръвта на невинните деца и как са ги жигосали със знака на дявола. Щеше да разкаже за разюзданите танци, как е целувала нечестивия отзад и как е изпълнявала волята му. Щеше да разкаже за другите вещици, които са летели с нея на метлите си, намазани с онзи вонящ мехлем, който вещиците са втривали в срамните си части. Разюздани похотливи жени, ето какви бяха те! ... При тези мисли устата на порядъчните граждани се пълнеше със слюнка. А жените се губеха в догадки кои може да са останалите вещици: съседката с лошия поглед, просякинята на Мюнцщрасе, слугинята, която се качваше след примерния съпруг.
Бонифаций Фронвизер ядеше топъл месен пай на една от сергиите на пазарния площад, когато до него долетяха крясъците на Щехлин. Внезапно месото му се стори старо и противно. Той хвърли остатъка на кучетата, които играеха наблизо, и тръгна към къщи.
Демонът се бе вселил в Клара и не ѝ даваше миг покой. Момичето се мяташе върху рогозката ту на една страна, ту на друга. Студена пот бе избила на челото ѝ, лицето ѝ бе восъчно бледо като на кукла. Клара бълнуваше и понякога викаше така силно, че Софи трябваше да ѝ запуши устата. Точно сега Дявола явно бе много близо до нея.
– Той ще ме хване. Не! Махай се! Адски нокти... сърцето от тялото... така боли, така боли...
Софи натисна нежно своята малка приятелка отново към постелята и избърса с мокра кърпа челото ѝ. Треската не я пускаше, напротив, беше се усилила. Клара гореше като малка печка. Отварата, която Софи ѝ бе дала, бе помогнала само временно.
Бяха изминали три нощи и четири дни, откак Софи бдеше тук. Излизаше рядко навън, за да набере плодове и билки или за да открадне нещо за храна от съседните имоти. Вчера бе хванала кокошка, заколи я и през нощта свари супа за Клара. Беше я страх обаче, че ще видят огъня, и скоро пак запълзя навътре. Предчувствието не я бе излъгало. През нощта чу стъпки. Бяха минали съвсем близо до скривалището им и пак се отдалечиха.
Веднъж отиде на пристана и помоли едно момче да съобщи на съветника Шрефогъл, че осиновената му дъщеря е добре. Първоначално бе сметнала това за добра идея. Но когато лекарят тръгна да я търси в гората, тя се прокле за глупостта си. Още повече че Дявола се появи от нищото. Тя скочи бързо в един дол, обрасъл в храсти, а мъжът с ръка на мъртвец мина покрай нея, преследвайки лекаря. И досега не знаеше дали младият лекар е успял да се измъкне. Знаеше само, че мъжете са плътно по петите им.