Много пъти през последната нощ се бе питала дали не е по-добре да отиде в града и да разкаже всичко. Може би на лекаря, ако още беше жив, или на палача. И двамата, изглежда, бяха на нейна страна. Можеше да разкаже всичко и Клара щеше да бъде спасена. Може би само щяха да вържат акушерката на позорния стълб и да наложат глоба на настойниците им за това, че осиновените им деца се бяха впуснали в неща, които не бяха тяхна работа. Може би щеше да има порция пердах, нищо друго. Може би всичко щеше да се оправи.
Но тя имаше дарбата да предусеща събитията, дарба, която я отличаваше от другите деца и я бе направило техен водач. В момента усетът ѝ подсказваше, че нямаше да им повярват, че нещата бяха отишли твърде далеч и нямаше връщане назад.
До нея Клара отново викаше в съня си. Софи прехапа устните си. Сълзи се стичаха по изцапаното ѝ с глина лице. Тя не намираше изход.
Изведнъж отдалеч се чуха викове. Смях и крясъци, които стигаха чак до скривалището им. Софи целуна Клара по челото и тръгна натам, откъдето можеше да огледа гората.
Сред дърветата притичваха сенки. Свечеряваше се и в началото тя не различи добре фигурите. Малко след това се чу кучешки лай. Софи се издърпа предпазливо още няколко сантиметра нагоре. Сега разпозна мъжете, бяха селяни от Алтенщат. Сред тях беше и Франц Щрасер, бащата на Йоханес. Той водеше на каишка голямо куче, което го теглеше по посока на скривалището им. Софи бързо се наведе и запълзя натам, където не можеха да я видят. Гласовете на мъжете долитаха странно приглушени, като от края на дълъг тунел.
– Нека да спрем, Франц! – извика един от мъжете. – Търсихме целия ден. Скоро ще се мръкне. Мъжете са уморени и гладни, искат да си ходят вкъщи. Утре ще продължим да търсим това скривалище.
– Почакайте малко! – извика Франц Щрасер. – Кучето надушва нещо!
– Какво ще надуши? – засмя се другият. – Вещицата? Надушва кучката на Сеп Шпанер. Тя е разгонена. Не виждаш ли как го привлича?
– Глупак такъв! Това е нещо друго. Виж, пощурява!
Гласовете се бяха приближили. Софи затаи дъх. Сега бяха точно над нея. Кучето залая яростно.
– Тук трябва да има нещо – промърмори Щрасер. – Нека да претърсим това място. После ще си вървим.
– Добре, само това място. Кучето наистина е пощуряло.
Софи чу недоволни викове и ропот. Другите селяни губеха търпение. Над нея се разнесоха стъпки, някой ходеше по чакъла напред-назад. Кучето се давеше от лай, явно така опъваше повода, че щеше да се удуши.
В този момент Клара започна да вика. Беше продължителен вопъл, изпълнен с ужас. Сенките отново бяха връхлетели от мрака и протягаха към нея хищните си лапи с дълги нокти. Веднага щом чу виковете, Софи се втурна към Клара и запуши устата ѝ с ръка. Но беше твърде късно.
– Чу ли това? – попита възбудено Щрасер.
– Кое? Кучето ти се дави от лай. Нищо друго не чувам.
– По дяволите, псе проклето! Млъкни най-после!
Чу се ритник, последван от скимтене. Кучето най-накрая се успокои.
– Някой извика. Беше дете.
– Глупости! Кучето виеше. Дяволът ти е стъпил на ухото!
Смях. Виковете на другите отслабваха.
– По дяволите! Сигурен съм, че беше дете.
Под силните ръце на Софи Клара се мяташе насам-натам. Софи все още държеше устата ѝ, въпреки че се боеше да не задуши момичето. Клара не биваше да вика сега. Не сега.
Внезапно отгоре се чу уплашено пъхтене.
– Виж кучето! – извика Франц Щрасер. – Започва да копае. Там има нещо!
– Така е, копае. Какво ли...?
Гласът на другия мъж премина в силен смях.
– Кокал, проклет кокал изрови! Хаха, това сигурно е кокал от дявола!
Франц Щрасер започна да проклина:
– Глупаво псе! Какво правиш? Остави това, ще те убия!
Отново се чуха ритници и скимтене. След това стъпките се отдалечиха. Скоро вече не се чуваше нищо. Въпреки това ръката на Софи все още стискаше устата на Клара. Държеше нежната главица като в менгеме. Болното момиче сякаш бе почнало да посинява. Накрая Софи я пусна. Клара вдиша няколко пъти трескаво като спасен удавник, след това дишането ѝ стана равномерно. Сенките се бяха оттеглили. Тя се отпусна в спокоен сън.
Софи седеше до нея и плачеше без глас. Едва не бе убила приятелката си. Беше вещица, хората имаха право. Бог щеше да я накаже за всичко.
Докато разпитваха Щехлин, Симон седеше в дома на палача и вареше кафе. В една малка торбичка на колана си той винаги носеше шепа от чуждоземните зърна. Сега ги бе смлял в хаванчето за билки на палача и бе сложил съд с вода на огнището. Когато водата завря, той сложи с една лъжица малко от черния прах в съда и разбърка. В дома веднага се разнесе ободряващ аромат. Симон задържа носа си над тенджерата и вдиша. Уханието проясни и освежи главата му. Накрая той изсипа напитката в една чаша. Докато чакаше да изстине, мислеше за изминалите часове.