След краткото им пребиваване в Алтенщат той бе придружил Якоб Куизъл до дома му, но палачът така и не обясни какво бе имал предвид с онези загадъчни думи в края на посещението у Щрасер. Каза само, че Симон трябва да е готов през нощта и че може би са близо до отговора на загадката. При това обикновено мрачният палач се бе усмихнал. За първи път от много дни насам Симон имаше чувството, че Якоб Куизъл е доволен от себе си.
За жалост щастието им бе кратко. Когато стигнаха до дома на палача, пред вратата вече ги очакваха двама стражи. Те бяха изпратени да съобщят на Якоб Куизъл, че Щехлин отново е готова за разпит.
Лицето на палача за миг стана пепеляво.
– Вече? – промърмори той. Влезе вкъщи и след малко се върна с необходимите принадлежности. После дръпна Симон встрани и му прошепна на ухото: – Сега можем само да се надяваме, че Марта ще устои. За всеки случай бъди у дома около дванадесет часа през нощта.
След това тръгна след стражите нагоре към града, нарамил торбата, пълна с уреди за чупене на пръсти и крака, въжета за връзване и серни клечки, които се вкарваха под ноктите и се запалваха. Палачът вървеше бавно, но по някое време изчезна зад Речната врата.
Симон продължаваше да стърчи пред вратата и да се взира към градската врата, когато Ана-Мария Куизъл се появи на прага и го покани у дома. Тя му наля чаша вино, погали го по главата и отиде с двете малки деца до пазара да купи хляб. Животът продължаваше, независимо че три момчета бяха мъртви, а една навярно невинна жена в този момент понасяше неописуеми болки.
Симон се оттегли с парещата напитка в съседната стая на къщата и се зае да разлиства напосоки книгите. Но не можеше да се концентрира истински. Буквите се размиваха пред очите му. Той вдигна поглед почти с благодарност, когато скърцането на вратата извести за посещение. Магдалена стоеше там с подуто от плач лице и разрошени коси.
– Никога няма да се омъжа за палача на Щайнгаден – захълца тя. – По-скоро ще се удавя.
Симон трепна. Покрай ужасяващите събития от последните часове той напълно бе забравил за Магдалена. Затвори книгата и я взе в обятията си.
– Баща ти никога не би направил такова нещо против волята ти – опита се да я успокои той.
Тя го отблъсна и извика:
– Какво знаеш ти за баща ми! Той е палач, човек, който измъчва и убива. Ако не прави това, продава любовно биле на стари жени и отрови на млади, за да убиват децата в утробата си. Баща ми е чудовище! Ще ме омъжи за няколко гулдена и бутилка брантвайн, без да му мигне окото. Майната му!
Симон я хвана здраво и я погледна в очите.
– Не бива да говориш така за баща си! Знаеш, че не е вярно. Баща ти е палач, но бог знае, че някой трябва да го върши. Той е силен и умен мъж и обича дъщеря си.
Тя се вкопчи с плач в палтото на Симон, като клатеше глава и повтаряше отново и отново:
– Ти не го познаваш. Той е чудовище, чудовище.
Симон стоеше неподвижно и се взираше в билковата градина, където бе избуяла първата зеленина. Чувстваше се толкова безсилен. Защо просто не можеха да бъдат щастливи заедно? Защо винаги имаше хора, които им казваха как да живеят? Неговият баща, бащата на Магдалена, целият този проклет град...
– Говорих с баща ти... за нас – продума той неочаквано.
Момичето престана да хълца и го погледа въпросително.
– И? Какво каза той?
В погледа ѝ се четеше такава надежда, че Симон спонтанно реши да излъже:
– Каза... каза, че ще си помисли. Че първо иска да види дали струвам нещо. Когато приключи историята с Щехлин, ще реши. Каза, че не изключва такава възможност.
– Но това е чудесно!
Магдалена изтри сълзите от лицето си и му се усмихна с подпухнали очи.
– Това означава, че трябва само да му помогнеш да изкара Щехлин от тъмницата.
От дума на дума гласът ѝ ставаше по-уверен:
– Когато види, че имаш ум в главата, тогава ще ти повери дъщеря си. Това винаги е било всичко, което има значение за баща ми. Да имаш нещо в главата. И ти ще му го докажеш още сега!
Симон кимна, но избягваше да я гледа в очите. Междувременно Магдалена вече се бе овладяла. Наля си чаша вино и го изпи на един дъх.