– Какво открихте днес сутринта? – попита тя и избърса устата си с опакото на ръката.
Симон ѝ каза за смъртта на малкия Щрасер, за това, че акушерката е дошла в съзнание. После ѝ разказа за догадките на баща ѝ и за уговорката им за предстоящата нощ. Тя слушаше внимателно и от време на време задаваше кратки въпроси.
– Значи, Щрасер ви е казал, че Йоханес често е бил изцапан с глина?
Симон кимна.
– Така каза. И тогава баща ти го изгледа някак странно.
– Видя ли ноктите на мъртвото момче?
Той поклати глава.
– Не, но мисля, че баща ти го направи.
Магдалена се усмихна. Внезапно на Симон му се стори, че пред него стои не тя, а баща ѝ.
– Защо се усмихваш? Казвай!
– Мисля, че сега знам какво ще прави баща ми тази нощ.
– Какво?
– Той сигурно иска да види още веднъж ноктите на другите момчета.
– Но те отдавна са на гробището "Свети Себастиан"!
Магдалена се ухили зловещо.
– Сега разбираш защо ще тръгнете чак в полунощ.
Симон пребледня. Трябваше да седне.
– Ти... ти имаш предвид...?
Магдалена си наля още една чаша вино. Отпи дълга глътка, преди да продължи:
– Мога само да се надявам, че двете момчета наистина са мъртви. След всичко това дяволът действително може да се е вселил в тях. По-добре вземете разпятие. Човек никога не знае...
После го целуна набързо по устата. Тя имаше вкус на вино и земя. Беше по-добре от кафе.
12.
Неделя, 29 април 1659 г.
6.00 ч. вечерта
Здрачът постепенно завладяваше околностите на града. Пътищата и полята поглъщаха последните лъчи светлина, но под могъщите корони на дъбовете и буковете вечерта вече бе настъпила. Сенки се спускаха над поляната, на която четирима мъже седяха до накладения лагерен огън. Два заека, набучени на шиш, се въртяха бавно над него. Мазнина капеше в жаравата и разнасяше такъв мирис, че устите се пълнеха със слюнка. Целия ден мъжете не бяха хапвали нищо, освен няколко залъка хляб и диви плодове. Бяха гладни и сърдити.
– Колко време още ще трябва да киснем на това прокълнато от бога място? – промърмори единият, докато въртеше шиша над огъня. – Хайде да продължим към Франция! Французите все още търсят хора като нас, там войната продължава.
– А какво ще стане с парите? – попита друг, който се бе изтегнал на покритата с мъх земя. – Той ни обеща петдесет гулдена, за да изравним строежа със земята. И още петдесет, когато Брауншвайгер очисти малките пакостници. От парите досега сме видели едва една четвърт. Макар че си свършихме работата.
Той погледна с крайчеца на окото към един мъж, който се бе облегнал малко по-нататък на едно дърво. Човекът, за когото говореха, дори не вдигна поглед. Той бе зает с ръката си. Очевидно с нея нещо не бе наред, защото той я мачкаше и разтриваше. Мъжът носеше широкопола шапка с няколко пера от петел.
Облеклото му се състоеше от яркочервен жакет, черно наметало и кожени ботуши, високи до бедрата. Брадата му бе грижливо поддържана, за разлика от тези на другите. Имаше бледо лице с извит нос и дълъг белег. Той беше висок, стегнат и мускулест.
Най-сетне мъжът, изглежда, остана доволен от ръката си. Той се усмихна, изпъна ръка нагоре и в светлината на огъня тя проблясна в бяло. От лакътя до върховете на пръстите тя се състоеше от кости, като отделните ѝ части бяха пробити и захванати с медна тел. Приличаше на ръката на мъртвец. Едва сега Дявола погледна към своите другари.
– Какво каза? – тихо попита той.
Войникът край огъня преглътна, но след миг отново заговори:
– Казах, че ние изпълнихме нашата част. Ти настояваше да убиеш малките копелета сам. Сега те все още се разхождат на воля, а ние чакаме парите си. – Той внимателно погледна мъжа с ръката от кост.
– Три са мъртви – прошепна Дявола. – Другите две са някъде наблизо. В гората. Не се тревожи, ще ги открия.
– Да, на куково лято! – разсмя се третият край огъня и внимателно издърпа зайците от шиша. – Но аз няма да съм тук тогава. Тръгвам си още утре. На мен ми стига моят дял. А ти, ти ми омръзна отдавна! – Той се изплю в посока към дървото.
За миг Дявола стигна до мъжа и изтръгна шиша от него. Постави острия връх на желязото точно под гръкляна на наемника и приближи лицето си на сантиметри от неговото. Когато наемникът преглътна, гръклянът му докосна върха на шиша. Той извика високо, тънка струя кръв се стече по гърлото му.
– Безмозъчни животни! – изхриптя Дявола, без да отдръпва шиша и на милиметър. – Кой ви осигури поръчката? Откъде идваше храната и пиенето? Без мен досега щяхте да сте умрели от глад или да висите на някое дърво. Ще спипам малките негодници, не се тревожи, а дотогава ще останем тук. Жалко би било заради парите!