– Пусни Андре, Брауншвайгер!
Вторият мъж до огъня бавно се бе изправил. Той беше висок, широкоплещест. Белег минаваше напряко през лицето му. Мъжът извади сабята си и тръгна към Дявола. Само внимателен наблюдател би могъл да различи страха в очите му. Лек трепет мина по ръката, която стискаше сабята.
– Достатъчно дълго време тичахме след теб – просъска той. – Твоята жестокост, твоята жажда за кръв, твоите мъчения ме отвращават! Не биваше да убиваш момчето. Сега целият град е по петите ни!
Дявола, когото мъжете край огъня наричаха Брауншвайгер, вдигна рамене.
– Той ни подслушваше, също както и останалите. Щеше да ни предаде и тогава парите щяха да бъдат изгубени. Освен това... – усмихна се той широко – изобщо не ни търсят. Мислят, че вещица е убила децата. Може би още утре тя ще изгори. Така че, Ханс, свали сабята. Не искам да се караме.
– Първо ти ще свалиш шиша от Андре – прошепна мъжът, когото нарекоха Ханс. Мускулестият наемник нито за секунда не изпускаше съперника си от очи. Макар и да не се отличаваше с кой знае какъв ръст, той знаеше колко опасен бе Брауншвайгер. Можеше да им види сметката и на тримата тук на поляната, преди да са му нанесли и един удар.
Дявола свали шиша и се усмихна.
– Добре – каза той. – Сега най-после ще мога да ви разкажа за моята находка.
– Находка? Каква находка? – попита третият мъж, който досега бе лежал върху мъхената покривка, изчаквайки събитията. Той се казваше Кристоф Холцапфел и също като останалите трима беше бивш войник. От почти три години те бяха заедно в странстванията. Не си спомняха последната си заплата като войници. Оттогава се прехранваха от убийства, грабежи и палежи. Принудени да живеят в непрестанно бягство, те не бяха по-добри от диви животни. Дълбоко в тях обаче все още тлееше искрица доброта, останала от приказките за лека нощ, които някога им бяха разказвали техните майки, от молитвите, на които бе ги учил селският свещеник. Всички те чувстваха, че тази искрица липсва у мъжа, когото наричаха Брауншвайгер. Той беше студен като ръката от кост, която му бяха направили след ампутацията. Полезна протеза, макар и да не бе ръка, която може да държи оръжие. Тя сееше страх и ужас – тъкмо онова, което Брауншвайгер обичаше повече от всичко.
– За каква находка говориш? – попита отново Кристоф Холцапфел.
Дявола отново се усмихна. Той знаеше, че си е възвърнал превъзходството. Отпусна се с наслада в мъха, откъсна една заешка кълка и заразказва, като в паузите впиваше зъби в кълката.
– Последвах търбуха. Исках да зная с какво толкова е важен строежът. Миналата нощ той още веднъж ходи там. Аз също. – Мъжът избърса мазнината от устата си.
– И? – попита нетърпеливо Андре.
– Търси нещо там. Трябва да има нещо скрито.
– Съкровище?
Дявола сви рамене.
– Възможно е. Но вие искате да си ходите. Сам ще потърся.
Наемникът Ханс Хоенлайтнер се ухили.
– Брауншвайгер, ти си най-големият кръвопиец и мръсник, когото познавам. Но поне си хитър мръсник.
Някакъв шум ги накара да скочат. Пукот на вейки – тих, едва доловим звук, но достатъчно отчетлив за четирима опитни наемници. Брауншвайгер им даде знак да мълчат и се шмугна в храстите. Няколко минути по-късно се чу вик. Чупеха се клони, чу се охкане и пъшкане, после Дявола издърпа на поляната ритаща купчина. Когато хвърли купчината до огъня, наемниците видяха, че това беше мъжът, който им бе възложил задачата.
– Идвам при вас – простена той. – Как можахте да ме подредите така?
– Защо се промъкваш, търбух такъв? – изръмжа Кристоф.
– Аз... не се промъквам. Трябва да говоря с вас. Необходима ми е вашата помощ. Трябва да ми помогнете да потърся нещо. Още тази нощ. Няма да успея сам.
За миг се възцари мълчание.
– Ще делим ли? – попита накрая Брауншвайгер.
– Половината е за вас – имате думата ми.
След това той им разказа накратко какво има предвид.
Наемниците кимнаха. Предводителят им отново бе имал право. Те щяха да го последват. За делбата можеха да поговорят и по-късно.
Марта Щехлин излезе от мрака на безсъзнанието и болката се стовари върху нея. Бяха премазали пръстите ѝ и накрая бяха набучили клечки със сяра под ноктите ѝ. Акушерката подуши собствената си изгорена плът. Но бе мълчала. Лехнер я питаше постоянно и отбелязваше всяка дума дословно в протокола си.
Тя ли е убила момчетата Петер Гример, Антон Крац и Йоханес Щрасер? Тя ли е нарисувала знака на дявола върху кожата на невинните деца? Тя ли е запалила склада? Участвала ли е в оргии на вещици, завела ли е други жени при дявола? Тя ли е убила с магия свинята на пекаря Берхтхолт?