Марта на всичко бе отговаряла с не. Дори когато Якоб Куизъл сложи краката ѝ в менгемето, тя остана силна. Накрая, когато свидетелите се оттеглиха за кратко на съвещание с една гарафа вино, палачът пристъпи до нея и прошепна в ухото ѝ:
– Дръж се, Марта! – каза той. – Не казвай нищо, скоро всичко ще свърши.
В действителност заседателите решиха да продължат разпита на следващата сутрин. Оттогава тя отново лежеше в килията си и се луташе между съня и реалността. От време на време до нея долиташе звънът на църковните камбани. Дори Георг Риг в съседната килия бе престанал да крещи. Беше малко преди полунощ.
Въпреки болката и страха, Марта Щехлин се опитваше да мисли. От разказите на палача, разпитите и обвиненията тя се опитваше да си изгради представа за събитията. Три деца вече бяха мъртви, две бяха изчезнали. Всичките бяха при нея в нощта преди първото убийство. Якоб Куизъл ѝ бе разказал за странните знаци, които бяха открили по телата им. Освен това липсваше корен мандрагора. Някой трябва да го бе откраднал.
Кой?
С пръст тя начерта знака в праха на пода на тъмницата и веднага го изтри от страх, че може да я хванат. После го нарисува още веднъж.
Наистина беше един от знаците на вещиците. Кой го беше татуирал на децата? Кой знаеше за това?
Коя бе истинската вещица в областта?
Внезапно в нея се зароди ужасно подозрение. Тя изтри знака и го изрисува бавно за трети път. Нима е възможно?
Въпреки болките си, тя се засмя тихо. Беше толкова просто. Било е пред очите им през цялото време и въпреки това не го бяха видели.
Кръгът с кръста надолу... знак на вещици...
Един камък я удари в средата на челото. За миг ѝ причерня пред очите.
– Хванах те, вещице! – Гласът на Георг Риг проехтя из тъмницата. Тя видя неясния силует зад решетките в другия край на подземието. Ръката му още беше вдигната от мятането. До него хъркаше арестуваният пазач на пристана.
– И се хилиш! Заради теб все още ни държат тук! Признай най-после, че ти си запалила склада и си убила децата. Тогава най-сетне ще настъпи спокойствие в града. Стара вещице! Какви знаци рисуваш там?
Друг камък, голям колкото юмрук, я уцели до дясното ухо. Тя падна на пода. Отчаяно се опитваше да изтрие знака, но ръцете не я слушаха. Съзнанието я напускаше и тя потъваше в тъмнина.
Истинската вещица... Трябваше да каже на Куизъл...
Камбанарията на църквата удари дванадесет часа, когато Марта Щехлин се свлече на пода на тъмницата, обляна в кръв. Тя не чу, че Георг Риг вика пазачите.
Над покривите на къщите се носеше звънът на камбаната на енорийската църква. Точно в полунощ два силуета, загърнати в плащове, се отправиха в мъглата към гробището "Свети Себастиан". Якоб Куизъл бе подкупил пазачите на Речната врата с бутилка брантвайн. На стария пазач Алоиз и без това му беше все едно какво правят на улицата по това време палачът и младият лекар. Нощите през април бяха студени. Една или две глътки щяха да му дойдат добре. Алоиз им махна и заключи внимателно портата след тях. Поднесе бутилката към устата си и в стомаха му веднага се разля приятна топлина.
Палачът и лекарят избраха да минат по тясната и безлюдна "Хененгасе". По това време не би трябвало да има граждани навън. Вероятността да се сблъскат с единия от двамата нощни стражи не беше голяма, но въпреки това решиха да заобиколят пазарния площад и Мюнцщрасе, където народът се тълпеше през деня и ранната вечер.
Фенерите бяха скрити под плащовете, за да не ги издаде светлината. Отвсякъде ги обгръщаше мрак. Симон на няколко пъти се спъна в канавката, а после и в купчина боклук. Едва се задържа на крака и запроклина тихо. Когато за сетен път стъпи в съдържанието на нечие нощно гърне и отново избухна в ругатни, палачът се обърна към него и го хвана здраво за рамото.
– Тихо, за бога! Или искаш всички наоколо да разберат, че сме тръгнали да оскверняваме гробове?
Симон преглътна гнева си и продължи да се промъква напред в тъмнината. В далечен Париж, така бе чувал, улиците били осветени от фенери. Целият град се превръщал в море от светлини през нощта. Той въздъхна. Щяха да минат още много години, докато и в Шонгау хората щяха да могат да излизат по улиците след настъпването на нощта, без да стъпват в купчина изпражнения. Или да се блъскат като слепи в нечия стена. Кълнейки тихо, той продължи напред.