Нито той, нито палачът забелязаха, че на известно разстояние ги следваше една фигура.
Тя се стаяваше край ъглите на къщите, криеше се в нишите и притичваше нататък едва тогава, когато палачът и лекарят продължаваха пътя си.
Симон най-сетне видя пред себе си мигаща светлина. През прозорците на църквата "Свети Себастиан" проблясваше светлина на свещи – жертвена свещ, която гореше и в този час. Светлината бе достатъчна, за да се ориентират. До църквата се намираше тежка желязна порта, която водеше към гробището. Якоб Куизъл натисна дръжката и изруга. Клисарят си бе свършил работата. Портата бе заключена.
– Ще трябва да се катерим – прошепна той.
Якоб извади малката лопата, скрита под плаща му, и я метна от другата страна. После се изкачи по стената, висока един човешки бой, и се приземи от другата страна. Симон чу меко тупване. Той пое дълбоко дъх и повдигна слабото си тяло. Камъните от зида изподраха скъпия му жакет. Най-после той се изтегли горе и погледна към гробището.
До гробовете на някои знатни господа мъждукаха светилници, но като цяло различаваше само силуети на кръстове и надгробни могили. В далечния край на гробището до градската стена се намираше малка костница.
В този миг в една къща на "Хененгасе" светна светлина. Капаците на прозорците се отвориха със скърцане. Симон скочи от стената и със сподавен вик се озова върху един пресен гроб. Той внимателно погледна нагоре. В осветения отвор на прозореца стоеше млада слугиня и изпразваше нощно гърне. Изглежда, не го беше забелязала. Малко след това прозорците се затвориха отново. Симон изтръска влажната пръст от жакета си. Поне се бе приземил на меко, слава на бога.
Фигурата, която ги следваше, се притаи до арката на вратата и наблюдаваше оттам двамата мъже на гробището.
Гробището "Свети Себастиан" се намираше точно до градската стена. То бе създадено наскоро, след като чумата и войната изпълниха докрай стария парцел зад енорийската църква. Новото гробище тънеше в бурени и трънливи храсталаци, между които се виеха кални пътеки. Единични гробове с надгробни плочи можеха да си позволят само богатите. Техните последни убежища се намираха точно до градската стена. Навсякъде другаде из църковния парцел стърчаха дървени кръстове, забити в безформени купчини пръст. На повечето от кръстовете бяха написани по няколко имена. Беше по-евтино, ако си делиш малкото място под земята с други хора.
Вдясно от костницата се виждаше един пресен гроб. Вчера сутринта там бяха погребали Петер Гример и Антон Крац. Церемонията бе кратка. Градската управа не искаше да предизвика нови безредици. Молитва на латински от свещеника в най-тесен семеен кръг, малко тамян и утешителни думи, след това близките отново бяха изпратени у дома. Както при Петер Гример, така и при Антон Крац, парите стигаха само за общ гроб. И двете семейства нямаха пари за собствена гробница.
Якоб Куизъл го беше изпреварил. С лопатата в ръка той стоеше до кръста и гледаше замислено имената на мъртвите.
– Скоро тук ще лежи и Йоханес. Както и Софи и Клара, ако не побързаме.
Той взе лопатата и я заби дълбоко в пръстта. Симон се прекръсти и погледна уплашено към тъмните къщи на "Хененгасе".
– Наистина ли е необходимо? – прошепна той. – Та това е оскверняване на гробове! Ако ни хванат, ще се наложи да се самоизтезавате и сам да запалите кладата.
– Не говори, по-добре ми помогни.
Якоб Куизъл посочи към костницата, осветена едва преди няколко седмици. До вратата бе подпряна лопата. Клатейки глава, Симон взе лопатата и започна да копае близо до палача. За по-сигурно той се прекръсти още веднъж. Не беше кой знае колко набожен, но ако господ изобщо поразяваше някого с мълния, това със сигурност бяха осквернителите на детски гробове.
– Няма да се налага да копаем дълбоко – прошепна Якоб Куизъл. – Гробът е почти пълен.
Действително след около метър те попаднаха на слой вар. Под него се появиха малък ковчег и ленен вързоп.
– Така си и мислех! – Палачът натисна с лопатата около коравия вързоп. – За Антон Крац са се поскъпили и за ковчег. При това семейството има пари. Но сираците могат да ги заравят и като мъртъв добитък!
Той поклати глава и измъкна със силните си ръце вързопа и ковчега на поляната до гроба. В огромните му лапи ковчегът изглеждаше почти като сандъче за инструменти.
– Ето! – подаде той на Симон един парцал. – Завържи си това. Ще смърдят.
Симон сложи кърпата пред лицето си и видя как палачът извади чук и тесла. Един по един той извади пироните. Скоро дървеният капак падна настрани.
В това време Симон разпра с ножа си ленения чувал по дължина. Веднага се разнесе сладникав мирис, от който му се догади. Той бе видял и мирисал много трупове в живота си, но двете момчета бяха мъртви повече от три дни. Зловонието бе толкова силно, че въпреки кърпата на лицето, трябваше да се обърне настрани. Симон повдигна кърпата и повърна. След това изтри устата си и се опита да успокои дишането си. Когато се обърна, палачът му се ухили.