– Знаех си.
– Какво? – изхриптя Симон.
Той погледна мъртвите детски тела, които вече се бяха покрили с черни петна. Една мокрица лазеше по лицето на малкия Петер.
Доволен, Куизъл извади лулата си и я запали от фенера. Всмукна дълбоко и посочи към пръстите на мъртвия. Симон все така не реагираше, затова палачът плъзна върха на ножа под ноктите на Антон Крац и поднесе находката пред очите на лекаря. Първоначално Симон не видя почти нищо, но когато задържа фенера близко до ножа, различи фин червен прах на върха. Той погледна въпросително палача.
– И?
Якоб Куизъл задържа ножа толкова близо до лицето му, че Симон се изплаши и отстъпи една крачка назад.
– Не виждаш ли? – изръмжа палачът. – Земята е червена! При Петер и Йоханес е същото. И тримата малко преди смъртта си са копали в червена пръст. А коя пръст тук е червена? ... Коя?
Симон преглътна, преди да отговори:
– Глината... глината е червена – прошепна той.
– Къде тук има толкова червена глина, че да можеш да ровиш в нея?
Прозрението удари Симон като плесница.
– Кариерата при работилницата зад Кожарския квартал! Там, откъдето идват всички глинени плочки. Значи... значи скривалището на децата е там?
Якоб Куизъл издуха пушека от лулата в лицето му и Симон се разкашля. Но пушекът поне прогони миризмата на трупове.
– Умен знахар – каза той и тупна по рамото кашлящия Симон. – Точно там ще отидем сега да навестим нашите немирници.
Палачът бързо засипа гроба, взе лопатата и фенера и затича към стената на гробището. Тъкмо се канеше да повдигне тежкото си тяло, когато горе се появи една фигура. Тя му се изплези.
– Ха, хванах ви да осквернявате гробове! Приличаш на самата смърт, само малко по-дебел!
– Магдалена, по дяволите, аз...
Якоб Куизъл посегна към крака на дъщеря си, за да я издърпа към себе си. С едно бързо движение обаче тя отскочи встрани и се разходи по стената. Загледа подигравателно двамата осквернители.
– Знаех си, че искате да отидете на гробищата. Мен не можеш да излъжеш! Е, татко? Под ноктите на момчетата същата пръст ли намери като при Йоханес?
Палачът погледна гневно Симон.
– Ти ли ѝ каза?
Лекарят вдигна успокоително ръце.
– Нищо не съм ѝ казвал! Само за Йоханес и че огледахте ноктите.
– Глупак! На жените не бива да се казва нищо. Още по-малко на моята дъщеря. Тя от всичко разбира.
Якоб Куизъл опита отново да хване Магдалена за крака, но тя се отдръпна и се отдалечи по посока на църквата. Палачът се спусна към нея.
– Слизай веднага оттам! Ще събудиш всички и тогава ще настане суматоха! – прошепна той дрезгаво.
Магдалена гледаше баща си отгоре и се усмихваше безгрижно.
– Ще сляза само ако ми кажете какво открихте досега. Не съм глупава, знаеш това, татко! Мога да ви помогна.
– Първо слез! – избуча Якоб Куизъл.
– Обещаваш ли?
– Да, по дяволите!
– Кълнеш ли се в Дева Мария?
– Във всички светии и демони, щом трябва!
Магдалена скочи леко от стената и се приземи до Симон.
Палачът вдигна заплашително ръка, но веднага я отпусна с въздишка.
– И още нещо – прошепна Магдалена. – Следващия път, когато стоите пред заключена врата, просто малко се огледайте. Понякога там могат да бъдат открити малки съкровища. – Тя държеше в ръце голям лъскав ключ.
– Къде го намери? – попита Симон.
– В една ниша на портата. Мама също винаги крие ключа в стената.
С ловки пръсти тя пъхна ключа в ключалката, завъртя го веднъж и с леко скърцане решетката се отвори. Палачът се наведе мълчаливо покрай дъщеря си и забърза към Речната врата.
– Идвайте най-сетне! – изсъска той. – Времето ни притиска!
Симон се ухили. После хвана Магдалена за ръката и затича след него.
Софи задържа дъха си. Над скривалището им отново се чуваха стъпки и гласове. До нея Клара спеше спокойно. След последния пристъп на треска по обяд дишаше равномерно. Изглежда, състоянието ѝ се подобряваше. Софи завиждаше на Клара за съня. Самата тя четири нощи не беше мигнала. Преследваше я страхът, че ще ги открият. И ето че сега там горе отново се чуваха стъпки и гласове. Мъже крачеха насам-натам и сякаш също търсеха нещо. Но бяха по-различни от предишния път.