– В това няма смисъл, Брауншвайгер! Можем да копаем вечно! Теренът е твърде голям!
– Затваряй си устата и продължавай да търсиш! Някъде тук лежи цял куп злато. Няма да го оставя да пропадне.
Сега гласовете отново бяха над тях. Софи изтръпна. Тя познаваше единия от тях. Страхът пропълзя от корема до гърлото ѝ. Тя с мъка потисна вика. Някъде по-отдалеч долетя гласът на друг мъж:
– Погледнахте ли в параклиса? Трябва да са някъде тук! Търсете вход, дупка, може би отместена плоча в земята...
– Това и правим! – чу се гласът над тях. После изведнъж стана тихо. Мъжът, изглежда, говореше на другия до него: – Мързелив търбух! Седи си под липата и си мисли, че ще играе ролята на надзирател. Почакай само да намерим съкровището, лично ще му прережа гърлото и ще напоя с кръвта му параклиса!
Софи затисна с ръце устата си. Замалко да изкрещи. Сега разпозна и далечния глас, на мъжа под липата. Тя го познаваше. Никога нямаше да забрави нито единия, нито другия.
Тя всичко помнеше.
– Малко копеле, защо му трябваше да подслушва! Сега рибите ще изпият кръвта му. Нека да потърсим другите...
– Света Дево, защо го направи? Защо? Всичко е в кръв! Ще търсят момчето!
– Е, какво пък, реката ще го измие. По-добре да хванем другите. Не бива да ни се изплъзват.
– Но... това са просто деца!
– Децата също могат да говорят. Искаш да те издадат? Това ли искаш?
– Не... разбира се, че не.
– Тогава не стой така. Жалки търбуси, печелят парите си с кръв, но не могат да гледат как се пролива. Това ще струва още пари!
Жалки търбуси... Дъхът на Софи се ускори. Дявола беше тук, съвсем близо. Вече бе хванал трима от тях. Оставаха само тя и Клара. А сега щеше да получи и тях. Нямаше изход. Сигурно ги подушваше.
– Почакай! Хрумна ми къде може да е съкровището! – прокънтя гласът. – Какво ще кажеш да...
В този момент отвън се чу вик. Някой застена от болка.
Малко след това сякаш адът се отвори. Софи затули ушите си и се надяваше, че всичко е само лош сън.
Симон запроклина, когато за сетен път се подхлъзна в глиненото находище и падна в червената кал. Целият му панталон беше изцапан с глина. Ботушите му залепваха с жвакане и той едва ги измъкваше. В горния край на находището стояха палачът и дъщеря му и го гледаха в очакване.
– Е? – извика Якоб Куизъл към дълбините на ямата. Лицето му се осветяваше от факлата и той светеше като маяк в пълната тъмнина наоколо. – Някакви дупки или ниши?
Симон се опита да изтръска поне едрите буци кал от жакета си.
– Нищо! Няма дори миша дупка. – Той се огледа още веднъж с факлата в ръка из ямата. Светлината му позволяваше да вижда само няколко метра напред, останалата част бе скрита в мрак.
– Деца, чувате ли ме? – извика той отново. – Ако сте някъде тук, обадете се! Всичко ще се оправи. Ние сме на ваша страна!
Някъде се чуваше самотният ромон на ручейче, нищо друго не нарушаваше тишината.
– По дяволите! – изруга Симон. – На кой друг може да му хрумне да търси децата посред нощ в глиненото находище. Ботушите ми са две лепкави буци, а жакета по-добре да го изхвърля.
Якоб Куизъл се ухили, когато чу ругатните на младия мъж.
– Не се горещи толкова, знаеш, че времето ни притиска. По-добре да видим при пещта.
Той задържа стълбата, докато Симон се катереше по хлъзгавите стъпала. Когато лекарят стигна горе, пред него се появи лицето на Магдалена. С факлата тя освети лицето му.
– Наистина изглеждаш ужасно – изкикоти се тя. – Защо трябва да падаш така често?
С края на престилката си тя избърса глината от челото на Симон. Напразно усилие. Калта си стоеше на лицето му като червена боя. Магдалена се усмихна.
– Може би е по-добре да ти оставя малко глина на лицето. И без това изглеждаш доста блед.
– Замълчи, иначе ще започна да се питам защо точно аз трябваше да сляза в тази проклета дупка.
– Защото си млад и няколко падания в ямата няма да ти навредят. Напротив – прозвуча гласът на палача. – Освен това едва ли ще оставиш едно младо, нежно момиче да слезе в такава мръсна дупка.
Якоб Куизъл вече се бе добрал до работилницата. Сградата се издигаше в края на сечището, зад нея започваше гората. Навсякъде имаше купчини дърва за горене с височина един човешки бой. Самата постройка бе изградена от солиден камък. В средата на покрива се издигаше висок комин. Работилницата се намираше на около четвърт миля от Кожарския квартал, между гората и реката. На запад потрепваха светлинки – блясъкът на фенери и факли, запалени в града. Всичко друго бе обгърнато в непрогледен мрак.