Грънчарската работилница беше една от най-важните сгради в Шонгау. След големите пожари в миналото гражданите бяха започнали да строят къщите си от камък и да ги покриват с керемиди вместо със слама. Занаятчиите от гилдията на грънчарите взимаха оттук материала за направата на глинени изделия и пещи. През деня над поляната почти винаги се издигаше гъст дим. Волски каруци пренасяха плочки и керемиди в Алтенщат, Пайтинг или Ротенбух. Постоянно идваха и си отиваха. Сега през нощта обаче не можеше да видиш жива душа. Тежката врата, водеща към вътрешността на сградата беше заключена. Якоб Куизъл се придвижи покрай фасадата, докато намери прозорец, който висеше изкривен от пантите. С един премерен удар той бутна встрани дясното крило на прозореца и освети с факлата вътрешността.
– Деца, не е нужно да се страхувате! – извика той в тъмното помещение. – Аз съм Куизъл от Кожарския квартал. Знам, че нямате нищо общо с убийствата.
– Няма да излязат, щом ги вика палачът – прошепна Магдалена. – Пусни ме. Те не се страхуват от мен.
Тя вдигна полите си и се прехвърли вътре през ниската рамка на прозореца.
– Факла – изсъска тя.
Симон мълчаливо ѝ подаде факлата си. После тя изчезна в тъмнината. Мъжете чуваха шума от стъпките ѝ и следяха движението ѝ от едно помещение в друго. Чуваше се скърцането на стъпалата. Магдалена се качваше по стълбата нагоре.
– Истински дявол – изръмжа палачът и дръпна от лулата си. – Като майка си е. Също толкова упорита и дръзка. Време е да се ожени и някой да ѝ затвори устата.
Лекарят искаше да отвърне нещо, но в този момент горе се чу силен шум и вик.
– Магдалена! – извика Симон и бързо се прехвърли през прозореца. Якоб го последва. Те пресякоха помещението с пещта и се втурнаха по стълбите нагоре към тавана. Миришеше на пушек и пепел.
Въздухът горе беше изпълнен с червен прах и въпреки светлината на факлата, почти нищо не се виждаше. От десния ъгъл долетя леко стенание. Прахът бавно се слягаше и Симон различи счупени керемиди, които лежаха навсякъде, пръснати по пода. До стената имаше камари здрави керемиди, подредени в плътни редици чак до тавана. На едно място зееше дупка. Може би няколко центнера печена глина бе рухнала. Под една особено голяма купчина нещо се раздвижи.
– Магдалена! – извика Симон. – Добре ли си?
Магдалена се изправи като червен призрак, покрита с прах от керемидите.
– Мисля, че да – каза тя и се закашля. – Исках да избутам керемидите. Мислех, че зад тях има скривалище.
Тя отново се закашля. Сега Симон и палачът също бяха посипани с фин червен прах.
Якоб Куизъл тръсна глава.
– Нещо не е наред – изръмжа той. – Пропускам нещо. Червена пръст... тя беше под ноктите! Но децата не са тук. Къде тогава?
– Къде носят керемидите? – попита Магдалена, която вече се бе поизтупала от праха и седеше на една по-голяма купчина парчета. – Може би децата са там.
Палачът отново поклати глава.
– Под ноктите им нямаше прах от керемиди. Беше глина, мокра глина. Трябва да са копали в нея. Къде има толкова глина?
Внезапно нещо проблесна в главата на Симон.
– Строежа! – извика той. – На строежа!
Палачът го изгледа сепнат.
– Какво казваш?
– Строежът на приюта за прокажени! – повтори Симон. – Там имаше големи количества глина. С тях измазваха стените.
– Симон е прав! – извика Магдалена и скочи от купа керемиди. – Аз самата видях как работниците караха глина с количките. В момента сградата на приюта е единственият голям строеж в Шонгау!
Палачът ритна една керемида, тя полетя към стената и се строши на парчета.
– По дяволите! Как може да съм такъв глупак, да забравя строежа. Ние самите бяхме там и видяхме глината.
Той се втурна по стълбите надолу.
– Бързо към приюта за прокажени – извика той. – Мили боже, дано да не е твърде късно!
От грънчарската работилница до пътя за Хоенфурх имаше около половин час път. Най-прекият път минаваше през гората. Якоб Куизъл избра тесен път, който приличаше по-скоро на дивечова пътека. Луната проблясваше рядко сред елховите клони, в останалото време цареше почти непрогледна тъмнина. За Симон бе загадка как палачът успяваше да налучка пътеката. Заедно с Магдалена той се препъваше след факлата му. По лицата непрекъснато ги шибаха елхови клонки. От време на време на Симон му се струваше, че чува пращене на сухи вейки в гъсталака до него. Но собственото му дишане бе твърде шумно, за да прецени дали е плод на въображението му, или действително са нечии стъпки. Скоро Симон усети, че се задъхва. Също както и преди няколко дни, когато бягаше от Дявола, той установи, че му липсва тренинг за такива преходи през гората. Той беше лекар, по дяволите, не ловец или войник! Но редом с него Магдалена тичаше с лекота, затова той се опита да скрие умората си.