Внезапно гората свърши и пред тях се ширна някакво стърнище. Палачът се ориентира набързо, после продължи вляво по края на полето.
– На изток и при дъбовете веднага вдясно! – извика той. – Скоро ще стигнем!
Не след дълго те преминаха през дъбравата и се озоваха пред просторно сечище. В далечината се виждаха призрачните очертания на зидове. Бяха стигнали до строителната площадка.
Симон спря задъхан. По плаща му имаше клонки, тръни и борови иглички. Шапката му бе останала някъде в елховия гъсталак.
– Следващия път, когато ще тичаме през гората, ми кажете предварително – промърмори той. – За да облека нещо подходящо. Шапката струваше половин флорин, а ботушите...
– Шт! – Палачът задържа голямата си ръка пред устата му. – Престани. По-добре погледни натам.
Той посочи очертанията на строежа. Малки светли точки се движеха насам натам. До тях достигаха откъслечни гласове.
– Не сме единствените – прошепна Якоб Куизъл. – Преброих четири или пет факли. Обзалагам се, че нашият приятел отново е тук.
– Имаш предвид мъжа, когото преследвахте последния път? – прошепна Магдалена.
Палачът кимна.
– Същият, който едва не преряза гърлото на твоя Симон. Този, когото наричат Дявола. Но този път ще го спипаме – каза той. – Факлите са разпръснати по целия строеж. Явно търсят нещо.
– Но какво? – попита Симон.
Палачът се ухили широко.
– Скоро ще разберем това. – Той взе тежък дъбов клон от земята, окърши клоните и го премери в ръката си. – Ще се справим с тях поотделно. Един подир друг.
– Ние?
– Несъмнено. – Палачът кимна. – Сам няма да се справя. Твърде много са. У теб ли е ножът ти?
Симон подръпна колана си. Ножът проблясна на лунната светлина.
– Добре – изръмжа Куизъл. – Магдалена, ти ще отидеш в града и ще събудиш Лехнер в замъка на херцога. Кажи му, че на строежа отново има саботаж. Трябва ни помощ, колкото се може по-бързо.
– Но... – възрази дъщерята на палача.
– Без възражения или още утре ще се омъжиш за Ханс Щайнгаден. А сега тичай!
Магдалена се нацупи, но бързо изчезна в горския гъсталак.
Палачът даде знак на Симон и тръгна приведен покрай гората. Симон го последва. Изминаха около двеста стъпки и стигнаха до купчини трупи, които работниците бяха оставили недалеч от гората. Купчините стигаха до поляната. Използвайки прикритието им, палачът и лекарят се промъкнаха по-близо до строежа. Сега различаваха петима мъже, които търсеха нещо с фенери и факли. Един мъж седеше на каменен блок до липата в средата на поляната. Двама се бяха облегнали на кладенеца, а останалите двама шетаха из строежа.
– Писна ми да ми мръзне задникът тук в тъмнината! – извика единият от мъжете, който беше в каменния квадрат на основите.
– Търсихме почти цялата нощ. Нека дойдем утре на дневна светлина!
– През деня тук гъмжи от работници, глупак такъв! – изсъска единият от мъжете до кладенеца. – Защо мислиш разиграваме всички тези дяволщини през нощта? Защо едва след свечеряване бутнахме всичко? Ще продължим да търсим и ако търбухът е излъгал и тук няма нищо скрито, ще му строша черепа в кладенеца като сурово яйце.
Симон слушаше внимателно. Тук имаше нещо скрито. Какво?
Палачът го бутна по рамото.
– Не можем да чакаме стражите. Кой знае още колко време ще останат тук – прошепна той. – Ще изтичам до онази стена и ще се опитам да хвана единия от тях. Ти ще стоиш тук. Ако видиш, че някой се приближава до мен, ще изсвириш като сойка. Можеш ли?
Симон поклати глава.
– По дяволите, тогава свири както умееш. Те няма да забележат.
Якоб Куизъл се огледа още веднъж, след това с бързи стъпки се отправи към стената и се прикри зад нея. Мъжете не забелязаха нищо.
Чу се още един вик. Идваше отдалеч и Симон не можа да различи думите. Той видя как палачът тича приведен до стената право към мъжа в каменния квадрат, който повдигаше с летва плочите на пода. Сега Куизъл бе само на няколко крачки от него. Внезапно мъжът се обърна, нещо бе привлякло вниманието му. Палачът се хвърли на земята. Симон примигна. Когато отново отвори очи, тъмнината бе погълнала Якоб Куизъл.
Той въздъхна облекчено, но в следващата секунда чу шум пред себе си. Вторият мъж, който претърсваше строителната площадка, изведнъж се озова пред него. Изглеждаше толкова изненадан, колкото и Симон. Мъжът явно бе решил да огледа купчината трупи от другата страна. Тъкмо бе свърнал покрай ъгъла и буквално се сблъска със Симон.