– Какво, по дяволите...
Мъжът не можа да каже нищо повече, защото Симон грабна тоягата до себе си и го удари през краката. Мъжът падна настрани. Преди да успее да се изправи, Симон се хвърли към него и започна да го налага с юмруци. Лицето на противника му беше брадясало и покрито с белези. Ударите отскачаха от мускулестото му тяло като от стена. С едно внезапно движение мъжът сграбчи Симон, повдигна го и го отхвърли встрани. В следващия миг замахна с дясната ръка.
Ударът уцели Симон в главата и веднага му притъмня пред очите. Когато отново дойде на себе си, мъжът седеше на гърдите му и стискаше гърлото му с две ръце. Лицето му бе разкривено в зловеща усмивка, разкриваща остатъци от изгнили зъби. Рижите, кестеняви и черни косми на щръкналата брада напомняха октомврийско стърнище. От носа на мъжа капеше кръв. Внезапно Симон видя всеки детайл както никога досега. Опита да си поеме въздух и разбра, че наближава краят му. Откъслечни мисли и спомени се въртяха лудо из главата му.
Ножа... да извадя ножа... от колана.
Той потърси опипом ножа си, но отново му притъмня. Най-после напипа дръжката. Малко преди да изпадне в безсъзнание, той извади стилета и замахна. Почувства как острието се забива в нещо меко.
Викът върна Симон в действителността. Той се претърколи и си пое жадно въздух. До него лежеше брадатият и се държеше за бедрото. Кръв се стичаше по панталона. Симон го бе уцелил в крака, но очевидно раната не бе тежка. Мъжът отново гледаше към него и се хилеше. Той се надигна, готов за нова атака. Внезапно видя камък на земята и се извърна да го вземе. Обърна глава за миг и Симон се хвърли с ножа към него. Мъжът изкрещя учуден. Той разчиташе на това, че слабият младеж ще се опита да избяга. Внезапната атака го бе изненадала. Сега Симон бе възседнал широките гърди на противника си. Ножът в дясната ръка бе вдигнат за удар. Очите на мъжа под него се изпълниха с ужас. Всеки момент щеше да изкрещи. Симон знаеше, че трябва да удари веднага. Не искаше да рискува да бъде чут от другите мъже. Почувства дръжката в ръката си, твърдото дърво, потта по пръстите си. Почувства как мъжът под него се обърна, гледайки сигурната смърт в очите.
Симон усети как ръката му натежава като олово. Той не можеше да удари. Никога не бе убивал. Преградата бе непреодолима.
– Засада! – изкрещя мъжът под него. – Тук съм, зад дър...
Нещо профуча покрай Симон и удари мъжа право в челото.
При втория удар черепът се пръсна, изтекоха кръв и бяла маса. Лицето се превърна в червена каша. Една силна ръка издърпа Симон от трупа.
– По дяволите! Защо не го уби, преди да започне да крещи? Сега знаят къде сме.
Палачът хвърли настрани кървавото дърво и издърпа Симон зад купчината трупи. Лекарят не можеше да отговори. Лицето на мъртвеца още бе пред очите му.
Скоро се чуха гласове. Те се приближаваха.
– Андре, ти ли си? Какво се случи?
– Трябва да се махнем оттук – прошепна палачът. – Те са четирима и вероятно са опитни войници. Разбират от бой.
Той хвана полуживия Симон и го задърпа след себе си към края на гората. Там се шмугна в един храсталак и се притаи в очакване на по-нататъшните събития.
Не след дълго мъжете намериха трупа. Виковете станаха по-силни, някой извика. След това мъжете се разпръснаха. Ако се съдеше по факлите, движеха се по двама. Вървяха по края на гората и осветяваха тъмнината.
Минаха само на няколко крачки от техния храст. Но беше твърде тъмно, не можеха да различат нищо. Накрая се събраха отново при трупа. Симон въздъхна с облекчение, но веднага след това видя, че една от факлите отново се приближава към убежището им. Беше един от мъжете. По походката му личеше, че куца.
В края на гората, недалеч от тяхното скривалище, той се спря и вдигна глава. Изглежда, душеше въздуха. Гласът му достигна ясен до тях:
– Знам, че си ти, палачо! – извика куцият. – И знам, че си там някъде. Повярвай ми, ще си отмъстя. Ще ти отрежа носа, ушите и устните. Болките, които си причинил на другите по време на мъченията, ще са нищо в сравнение с мъките, които сам ще изживееш. Ще се молиш да ти разбия черепа, както ти направи с Андре.
После мъжът се обърна рязко. Тъмнината го погълна.
Едва след време Симон се осмели да диша нормално.
– Кой... кой беше този? – попита той.
Палачът стана и изтръска плаща си.
– Това беше Дявола. И го оставихме да се измъкне. Защото някои нацапаха гащите.
Симон неволно се отвърна от него. Той почувства, че го е страх не само от Дявола, но и от мъжа до него.