– Аз... аз не мога да убивам – прошепна той. – Аз съм лекар. Учил съм се да лекувам хора, не да ги убивам.
Палачът се усмихна тъжно.
– Виждаш ли, а ние трябва да можем. И когато го правим, вие се плашите. Пълни глупци, всички сте еднакви.
Той се изгуби в гората. Симон остана сам.
Магдалена потропа на прозорчето на Речната врата. Точно до голямата порта имаше малка вратичка, колкото да мине сам човек. Не бе необходимо стражите да отварят цялата порта на закъснелите и да рискуват да изложат града на вероломно нападение.
– Среднощ е. Ела утре сутринта. Портата се отваря с биенето на камбаните в шест часа – изръмжа един глас от другата страна.
– Алоиз, аз съм Магдалена Куизъл! Отвори, важно е!
– Какво има сега? Първо ви пускам да влезете, после – да излезете, а сега отново искате да влезете. Няма да стане, Магдалена. Преди утре заран никой няма да влезе в града.
– Алоиз, на строежа долу край пътя за Хоенфурх отново има саботаж. Чужденци са! Баща ми и Симон ги задържат, но това няма да свърши добре. Трябва да дойдат стражите.
Малката вратичка се отвори със скърцане. До нея стоеше съненият пазач, който лъхаше на алкохол.
– Аз не мога да реша това. Трябва да отидеш при Лехнер.
Малко след това Магдалена стоеше пред портите на замъка на херцога. Пазачите я пуснаха, но не ѝ позволиха да събуди съдебния секретар. Тя викаше и крещеше, докато най-после на първия етаж се отвори един прозорец.
– Какво означава този шум, по дяволите?
Лехнер стоеше на прозореца по сутрешна роба и гледаше сънено надолу. Магдалена използва шанса си и разказа накратко на съдебния секретар какво се бе случило. Когато свърши с разказа си, той кимна.
– Веднага идвам, изчакай.
Съпроводени от нощната стража и пазачите на вратата, те най-после тръгнаха по пътя за Аугсбург към мястото на строежа. Стражите бяха въоръжени с копия и две пушки. Те изглеждаха уморени и очевидно не горяха от желание да гонят няколко мародерстващи наемници преди разсъмване. Иохан Лехнер бе сложил набързо жакета и плаща. Косите му се вееха разбъркани под официалната шапка. Той гледаше недоверчиво Магдалена.
– Надявам се да казваш истината. Иначе нищо добро не чака теб и баща ти. И въобще, какво прави палачът по това време горе на пътя за Хоенфурх? Почтените граждани си стоят вкъщи! В последно време баща ти си позволява твърде много. Работата му е да измъчва, да беси и да си държи устата затворена, за бога!
Магдалена склони смирено глава.
– Търсихме билки в гората – листнат мъх и див пелин. Знаете, че се берат само по пълнолуние.
– Дяволщини! А какво прави сина на Фронвизер там? Не вярвам на нито една твоя дума, щерко на палача!
Междувременно бе започнало да се развиделява. Стражите изгасиха фенерите си, когато се доближиха до сечището край пътя. Недалеч на една купчина трупи седяха палачът и лекарят.
Йохан Лехнер се приближи с тежки стъпки към двамата.
– И къде са вашите саботьори? Не виждам никого. А строежът изглежда както вчера!
Якоб Куизъл се изправи.
– Избягаха, преди да могат да разрушат нещо. Цапардосах един от тях по главата.
– И къде е той сега? – попита секретарят.
– Не изглеждаше добре. Другите го отнесоха.
– Куизъл, посочи ми поне една причина да ти вярвам.
– А вие ми посочете поне една причина да ви извикам тук посред нощ.
Палачът се приближи до съдебния секретар.
– Бяха петима – каза настойчиво Куизъл. – Четирима от тях бяха наемници. Петият беше... друг. Предполагам, че е поръчителят. И мисля, че е от града.
Лехнер се усмихна.
– А може би си го разпознал?
– Беше твърде тъмно – намеси се Симон. – Но другите говореха за него. Наричаха го търбух. Сигурно е богат гражданин.
– И защо този богат гражданин ще поръчва на наемници да разрушат строежа на приюта за прокажени? – прекъсна го Лехнер.
– Не рушаха. Търсеха нещо – каза Симон.
– Какво сега? Рушили ли са строежа, или са търсили нещо? Първо разправяхте, че искали да го разрушат.
– По дяволите, Лехнер – изръмжа Якоб Куизъл. – Не е толкова трудно да се разбере. Някой е поръчал на тези хора да обърнат всичко тук с главата надолу, да попречат на строителните работи, за да може техният поръчител да потърси на спокойствие това, което е скрито тук.
– Но това са глупости! – възрази Йохан Лехнер. – Нищо няма да спечелят с разрушенията. Строителните работи ще продължат така или иначе.
– Но ги забавиха – каза Симон.
Якоб Куизъл мълчеше. Секретарят понечи да се извърне, когато Куизъл заговори отново.