– Основите.
– Какво?
– Поръчителят вероятно предполага, че съкровището, или каквото е там, е под основите. Когато строителните работи приключат, няма да може да се добере до него. Тогава тук ще се издигат здрави каменни зидове. Затова се налага да саботира строителните работи, а междувременно разкопава всяка педя земя, докато намери каквото търси.
– Вярно е! – извика Симон. – Когато първия път бяхме тук, основите бяха подкопани до коленете на няколко места и някой беше местил каменните плочи на настилката. И тази нощ един от мъжете повдигаше плочите с дъска!
Иохан Лехнер поклати глава.
– Истории за търсачи на съкровища и тайнствени разкопки в полунощ. И трябва да ви вярвам. – Той посочи с ръка сечището.
– Какво може да е скрито тук? Имотът принадлежи на църквата, както знаете. Ако тук можеше да бъде намерено нещо, свещеникът отдавна щеше да го е открил в документите си. Всеки църковен имот е описан точно и детайлно. План, местонахождение, история...
– Не е точно така – прекъсна го Куизъл. – Този имот църквата получи неотдавна като дарение от стария Шрефогъл, който по този начин си гарантира място в рая. Свещеникът не знае нищо за него, съвсем нищо.
Палачът плъзна поглед по поляната. Стените на параклиса, основите на приюта, кладенеца, липата, трегерите за обора, камарите с трупи...
Нещо беше скрито тук.
Секретарят се усмихна меко.
– Куизъл, Куизъл, задоволи се с това, което умееш, и остави останалото на нас, членовете на Съвета. Разбра ли ме? В противен случай ще ме принудиш да огледам по-подробно стаята ти. Носи се слух, че продаваш любовни билета и вещерски отвари.
Симон се намеси.
– Но, господине, той има право. Имотът...
Иохан Лехнер го изгледа гневно и избухна:
– А ти, Фронвизер, по-добре си затваряй наглата уста. Твоите похождения с разпътната щерка на палача... – Той погледна Магдалена, която бързо извърна глава. – Това непристойно поведение е срам не само за баща ти. В Съвета има хора, които с удоволствие биха ви видели на позорния стълб. Каква картинка! Палачът слага маската на позора на собствената си дъщеря! Досега си затварях очите заради баща ти и заради палача, когото уважавах.
При думите "разпътната щерка на палача" Якоб Куизъл бе скочил, но Магдалена го спря:
– Остави го, татко! – прошепна тя. – Ще ни вкараш в по-голяма беда.
Иохан Лехнер погледна към терена и махна на стражите да се оттеглят.
– Ще ви кажа какво мисля – проговори той, без да се обръща. – Мисля, че тук наистина е имало наемници. Може да повярвам, че някой заблуден благородник от Шонгау им е поръчал да разрушат приюта за прокажени, защото се е страхувал, че търговците ще заобикалят града. Това, на което не вярвам, е историята за съкровището. И не искам да знам кой е този благородник. Вдигна се достатъчно шум. От днес тук всяка нощ ще има пазачи. Строителните работи ще продължат, както реши Съветът. А ти, Куизъл... – Едва сега той се обърна към палача: – Ти ще дойдеш сега с мен и ще направиш това, за което те е предопределил господ. Ще продължиш да измъчваш Щехлин, докато признае убийствата на децата. Защото това е единственото важно нещо. А не няколко мизерни наемници, които вандалстват на строителна площадка.
Той се обърна да си ходи, когато един от стражите го дръпна за ръкава. Беше Бенедикт Кост, който тази нощ бе на пост в тъмницата.
– Господине, Щехлин... – започна той.
Иохан Лехнер се спря.
– Какво става с нея?
– Тя... тя е тежко ранена и е в безсъзнание. В полунощ рисуваше знаци по пода на тъмницата. Тогава Георг Риг хвърли камък по нея и сега тя не помръдва. Изпратихме при нея стария Фронвизер да я прегледа.
Лицето на Иохан Лехнер поаленя.
– Защо научавам за това едва сега? – просъска той.
– Ние... ние не искахме да ви будим – изрече Бенедикт Кост. – Помислихме си, че това може да почака до утре. Смятах да ви кажа днес сутринта...
– Да почака до утре? – на Йохан Лехнер му бе трудно да овладее гласа си. – След ден или два ще пристигне наместникът на курфюрста със свитата си. Тогава тук всичко ще се обърне нагоре с краката. Ако дотогава не представим виновник, той сам ще тръгне да го търси. И тогава бог да ни е на помощ! Няма да се размине само с една вещица, повярвайте ми!
Той се обърна рязко и забърза по пътя обратно към Шонгау. Стражите го последваха.
– Куизъл! – изрева той от пътя. – Ти идваш с нас, другите също. Ще измъкнем от Щехлин признание. Ако трябва, и мъртва ще проговори.
Утринната мъгла бавно се оттегли.