Едно бледо момче на около дванадесет години с крив нос се бе обадило. Магдалена го познаваше. Беше синът на пекаря Берхтхолт. Той я гледаше упорито в лицето, но ръцете му потрепваха.
– Е, кой казва това? – попита Магдалена спокойно и се опита да се усмихне.
– Баща ми го казва – просъска малкият Берхтхолт. – И смята, че ще си следващата, която ще се озове на кладата!
Магдалена се огледа предизвикателно.
– Все още ли някой вярва на такива глупости? Ако да, тогава сега трябва да изчезва или ще получи нещо.
Внезапно ѝ хрумна една идея. Тя бръкна в кошницата си и извади шепа захаросани плодове, които бе купила от пазара за близнаците. Усмихна се и продължи да говори:
– За останалите може би имам нещо сладко, ако ми разкажат нещо.
Децата пристъпиха към нея.
– Не взимайте нищо от вещицата – извика синът на Берхтхолт. – Плодовете сигурно са омагьосани и разболяват!
Някои от децата погледнаха уплашено, но изкушението бе по-силно. С разширени очи те следяха всяко нейно движение.
– Блудницата Магдалена, щерка на палача, носи знака на челото... – подхвана отново малкият Берхтхолт. Но никой не пееше с него.
– О, я млъкни! – прекъсна го друго момче, на което му липсваха няколко зъба отпред. – Баща ти всяка сутрин смърди на спирт, когато купувам хляб от него. Един дявол знае какво му се привижда, когато е пиян. А сега изчезвай!
С викове и плач синът на Берхтхолт напусна полесражението. Няколко души го последваха, други наобиколиха Магдалена и загледаха като хипнотизирани захаросаните плодове в ръката ѝ.
– И така – започна тя. – Убитите момчета, Клара и Софи. Кой знае какво са правили при акушерката? Защо не са искали да играят с вас?
– Бяха нещастници, истинска напаст – каза момчето. – Те не липсват на никого тук. Никой не желаеше да има нещо общо с тях.
– И защо? – попита Магдалена.
– Защото бяха копелета, осиновени и сираци! – подхвърли малко русо момиче с такъв тон, сякаш дъщерята на палача трудно схващаше. – А и те също не искаха да имат нещо общо с нас. Все се мотаеха с тази Софи. А нея брат ми веднъж я насини от бой. Вещица!
– Но Петер Гример не беше осиновен. Той си имаше баща – подхвърли Магдалена.
– Софи го беше омагьосала – прошепна момчето с липсващите зъби. – Беше променен, откакто беше с нея. Те се целуваха и си показваха голите задници! Веднъж той ни разказа, че осиновените били сключили съюз и че можели с магия да пратят брадавици и шарка на другите деца, когато поискат. Само седмица по-късно малкият Матиас умря от шарка!
– А магиите са научили от Щехлин – извика едно малко момче най-отзад.
– Винаги седяха при нея в стаята. Сега дяволът прибра своите ученици – каза друг.
– Амин! – промърмори Магдалена.
После погледна децата загадъчно.
– Аз също мога да правя вълшебства – каза тя. – Вярвате ли ми?
Нейните слушатели се отдръпнаха леко.
Магдалена доби заговорнически вид и направи няколко странни знака с ръка. После прошепна:
– Мога да накрам от небето да завалят захаросани плодове.
Тя хвърли лакомствата високо във въздуха. Когато децата се боричкаха с викове за плодовете, тя вече бе изчезнала зад следващия ъгъл.
Не забеляза, че на сигурно разстояние я следваше една фигура.
– Мисля, че днес ще изпия една чаша от твоята дяволска напитка. – Палачът посочи към малката торбичка, която висеше от колана на Симон. Лекарят кимна и изсипа кафето в съда с вряща вода, който висеше над огъня. Разнесе се остър живителен аромат. Якоб Куизъл вдъхна уханието и кимна одобрително.
– Не е зле за дяволски пикоч.
Симон се подсмихна.
– И прояснява мислите, вярвайте ми.
Той сипа на палача една чаша и после отпи внимателно от своята. С всяка глътка усещането за тежест в главата му намаляваше.
Двамата мъже седяха до голямата надраскана маса във всекидневната на палача и обмисляха събитията от изминалата нощ. Ана-Мария забеляза, че мъжете искат да останат насаме, и отиде с близнаците на реката. В стаята се възцари тишина.
– Залагам си главата, че Клара и Софи все още са на строежа – изръмжа палача накрая и забарабани с пръсти по масата. – Някъде там трябва да има скривалище, и то добро. Иначе ние и другите щяхме да сме ги намерили отдавна.
Симон трепна. Беше опарил устните си на ръба на чашата.
– Възможно е, но за съжаление, няма да можем да проверим това – каза той накрая и прокара език по устните си. – През деня работниците ще са на мястото, а през нощта – стражите, които Лехнер ще изпрати там. Ако разберат нещо за децата, ще го съобщят на Лехнер.