— Знам, абуелита — каза момичето и сърцето й затуптя от любов, когато се наведе да целуне кокалчетата на сухите пръсти, които толкова години бяха ресали косата й.
Чертите на лицето на Есперанса се отпуснаха, тя се усмихна и извъртя китките си, за да стисне ръцете на внучката си.
— Mi preciosa, ще бъде добре за нас, да направим това пътуване заедно. Ще имаме време да си поговорим. Отдавна мисля за това. Първо ще отидем до Сан Антонио. Но после заедно ще тръгнем за Мексико. Време е да опознаеш корените си, да научиш откъде е твоето семейство.
Лус се отдръпна и скръсти ръце на гърдите си.
— Аз не съм от Мексико. Родена съм тук, в Милуоки. Американка съм.
— Твоето семейство е от Мексико. И… — Есперанса си пое дъх. — Трябва да се срещнеш с тях — каза твърдо тя.
— Семейство? Винаги сме били само ти и аз.
— Защо говориш така? В Сан Антонио имаш леля си Мария и нейните деца — твоите братовчеди. И чичо си Маноло в Мексико. И други…
— Дори не ги познавам.
Лус се намръщи и се втренчи, в тъмното кафе в чашата си. Как можеше баба й да очаква, да се интересува от някакви роднини, които никога не беше срещала и които никога не си бяха направили труда, да ги посетят?
Есперанса имаше две деца от първия си брак. По-голямата й дъщеря, Мария, живееше в Сан Антонио с двете си деца, братовчедите на Лус, които нито им бяха писали, нито се бяха обаждали по телефона. Единственият й син, Маноло, се беше върнал в Мексико, за да поеме семейния магазин. Всички те, й бяха напълно безразлични. Нямаше да ги разпознае, ако се разминеха на улицата.
— А и какви са тези неща за Мексико? Аз почти не говоря испански.
— Шшш, знам — каза Есперанса и тъжно поклати глава. — Вината е моя. Ти не искаше да ти говоря на испански. Само на английски. — Въздъхна. — Понякога си толкова ината.
— Никой не е виновен, абуела — Лус извърна глава. — Просто не виждах смисъл в това. Не говоря и немски. Нито пък, познавам семейството на баща си.
— Баща ти… — Устните на Есперанса се извиха горчиво надолу. — Той няма нищо общо с нас. Дори не знаем фамилията му. Никога няма да му простя, че изостави майка ти.
Гласът на Лус беше тих.
— Може би не я е изоставил. Може би просто не е искал мен.
— Ах, не, querida! Кой не би те искал? Ти си единственото добро нещо от тази връзка.
Лус се загледа в късите си нелакирани нокти, изпълнена с несигурност.
— Твоето семейство — tu familia — е от страната на майка ти. От моята страна — каза баба й с треперещ глас и допря стиснатия си юмрук до гърдите си. — Mi nina, на нищо ли не съм те научила? Нищо ли не съм ти дала? Mira! Огледай се! Тези цветове, храната, която ядеш, музиката, която слушаш — всичко това е Мексико. Историите, които ти разказвах, за да разбереш коя съм аз, коя си ти… — Наклони глава и каза по-тихо: — И коя е майка ти. — Вдигна очи, гласът й отново стана уверен. — Мексико е в кръвта ти. Трябва да се гордееш, със своето наследство.
Лус погледна под наведените си клепачи, към баба си, която седеше от другата страна, на дървената маса. Пръстите й, си играеха разсеяно, с дебелата плитка, паднала, като тежко въже, на гърдите й. Понякога, наистина се чувстваше тясно свързана, с културата на своя народ и с всички очаквания за мексиканска жена, които произлизаха от това, от тази тежка, дебела плитка. Тя се гордееше с мексиканското си наследство. Но не искаше да бъде определяна от него. Искаше да има свободата, да се открие сама.
Есперанса повдигна ръка, за да докосне нежно лицето на внучката си. Пръстите й бяха като от хартия, студени, а тъмните й очи искряха от нещо по-дълбоко, скрито в тях.
— Трябва да поговорим за Марипоса, твоята майка.
— Не си я спомням — каза Лус тихо. — Мъртва е от толкова много време, че се е превърнала в блед спомен, по-скоро е някакво усещане, отколкото реалност. Забравила съм я и това ме натъжава.
Веждите на Есперанса се свиха, над изпълнените й с тревога, очи.
— Лус — каза тя, борейки се с всяка дума. — Има много неща, които не знаеш за Марипоса.
— Знам, че е била красива.
— Да — отвърна Есперанса и присви вежди, при спомена за дъщеря си. — Много.
— Приличам ли на нея? — Лус долови умоляващата нотка в гласа си, нетърпеливата нужда, от потвърждение, за тази връзка.