Но сега не беше тук. Вратата на верандата изскърца, докато се изплъзваше от ръцете на Лус. Тя обви ръце около раменете си, за да се стопли. Празната кухня, обикновено нейното най-сигурно убежище, в момента я плашеше и предчувствието за нещо лошо вледени кръвта й.
Къщата беше малка. Единствената стая, която не беше проверила, бе спалнята на Есперанса, но Лус не можеше да си представи своята подредена, дисциплинирана баба да се излежава в леглото по това време. Освен ако не беше болна. Краката й тежаха като олово, докато вървеше по коридора. Тишината беше потискаща. Вратата на спалнята на Есперанса беше отворена, но стаята беше тъмна. Единствената светлина влизаше през прозореца от уличната лампа отвън и хвърляше през щорите бледи ивици по пода.
Лус премина през прага. Струваше й се, че всяка минута се точи като цял един живот. Пое си неспокойно дъх, после се приведе напред, за да погледне в тъмната стая. Сред смътната светлина, видя баба си в леглото, едната й ръка лежеше на гърдите й, другата беше отпусната, отстрани на матрака. Изглеждаше, че още спи.
Само дето нещо вътре в Лус, нещо сурово и първично, знаеше, че не е така. Тя започна да трепери неконтролируемо и сърцето й заби толкова силно, че чуваше ударите му в ушите си.
Вратата проскърца, когато я отвори широко. Детайлите в стаята изпъкваха, всичко, сякаш беше по-голямо, погледът й обхождаше всеки предмет, но избягваше да погледне към баба си. На четката върху масата се бяха закачили няколко дълги бели косъма. Дървената молитвена броеница лежеше на нощното шкафче. До нея се беше катурнало настрана обикновено пластмасово шишенце за хапчета, празно. Черните, практични гуменки на Есперанса бяха подредени грижливо до леглото. Бавно, неохотно Лус вдигна поглед към лицето й.
— Абуела… — Сърцето й се сви, викът заседна в гърлото й.
Очите на баба й бяха затворени, устата, която й беше разказвала толкова много истории, беше леко открехната. В едната си ръка стискаше снимка до сърцето си. Есперанса и Марипоса, държаща в ръце, бебето Лус. Това беше любимата снимка на баба й, онази, която тя наричаше „трите богини“.
— Абуелита… — изплака тя и се свлече на колене. Протегна се, за да хване ръката на баба си, толкова студена и безжизнена. — Моля те, не ме оставяй.
Лус не помнеше, да се е обаждала на Съли, но внезапно той беше тук, притискаше я силно, докато тя се опитваше, да се скрие в прегръдката му. Не помнеше и как тялото на баба й беше отнесено. Чуваше откъслечните разговори на парамедиците: Инфаркт. Масивен. Нищо не е можело да се направи. Смътно си спомняше линейката, с мигащата червена светлина. И любопитните съседи, излезли на улицата: възрастни хора, стоящи прави, младежи, облегнали се на колите си, жени, струпали се на групички, шепнещи помежду си, държащи в ръце деца, които гледаха, с широко отворени очи.
Но помнеше ясно думите на Есперанса: Трябва да си отида у дома.
Смъртта, научи Лус, е сложно нещо.
Имаше безброй формуляри, които трябваше да се попълнят, документи за подписване, още и още информация, да се напише некролог, да се съобщи на хората. Есперанса имаше завещание, с което оставяше малката къщурка и всичките си притежания на Лус. Тя беше жена, която живееше, по волята на чувствата си. Не правеше планове за бъдещето, не се терзаеше, от миналото. Вземаше решения, въз основа на това, което смяташе за правилно, в дадения момент. Затова, никога не беше обсъждала с внучката си, какво би искала, да се направи с тялото й, след като умре, а и Лус никога не си беше представяла света, без любимата си обуела. Но сега, тази ужасна възможност, беше станала реалност. Есперанса беше мъртва. Тъй като семейството й не беше в града, Лус сама трябваше да уреди всички формалности. Мина цяла седмица, изпълнена с всякакви дейности. Съли беше до нея, през цялото време и тя намираше успокоение, в присъствието му, докато се занимаваше с подробностите, свързани с погребението.
Опита се, да се обади на леля си Мария, веднага след смъртта на Есперанса. Тъй като Мария, беше единствената й жива дъщеря, Лус мислеше, че ще бъде по-правилно, тя да вземе важните решения за погребението. Претърси чекмеджето на шкафа в дневната и намери кожения тефтер, с адресите на баба си. Петдесетина имена и адреси бяха изписани, на тънките му, оръфани страници. Много от тях бяха зачертани и допълнени, с нови адреси и телефонни номера. Срещу няколко, имаше думата muerto, „мъртъв“.