Лус набра номера на леля си Мария, в Сан Антонио. Ръката й трепереше, докато телефонът звънеше — беше говорила само няколко пъти, с нея. Остана вцепенена на място, когато чу съобщението, че този номер вече не функционира. Опита се, да се свърже, чрез оператор, но той не можа да й помогне. Същият лош късмет имаше и с чичо Маноло, който живееше, в далечното селце в Мексико. В крайна сметка отец Франк, от църквата „Свети Антонио“, която посещаваше Есперанса, й помогна с решението и тя направи малка литургия за баба си и я кремира.
Беше простичка церемония, но проведена, с много вкус, в църквата, която Есперанса посещаваше, и Лус чувстваше, че нейната абуела, щеше да я хареса. Тя не обичаше показността.
Изборът на светата Дева от Гуаделупе за свещените картички13 и любимите й псалми и химни беше лесен. Църквата беше пълна, с купища цветя, които Лус едва ли би могла да си позволи, всичките, донесени от многобройните приятели и съседи, дошли да изразят уважението си, към La Dama Mariposa, Дамата пеперуда, която беше споделяла с тях, дара на цветята през целия си живот. Мексиканските мъже стояха мълчаливо, докато жените хлипаха шумно и се вайкаха, пред Девата. И децата. Толкова много деца! Пощенската кутия беше пълна, с рисунки на пеперуди. Лус не можеше да сдържи сълзите си, докато четеше всички мили бележки.
След смъртта на Есперанса, приятелките й дойдоха да почистят къщата. Подовете миришеха на чисто, градината беше оплевена, а хладилникът беше пълен, с тенджери с храна, зеленчуци, плодове и печени пайове. Те бяха добри жени, които прегръщаха Лус, плачеха с нея и й казваха, колко много е значела баба й за тях. Сълзите засядаха на гърлото на момичето, в продължение на дни. Не можеше да диша или да казва нещо повече, от кратко „да“, „не“, или „благодаря ви“. Успяваше да се контролира през деня, когато имаше работа, или хора край себе си.
Нощите бяха ужасно самотни. След погребението и малкия помен у дома, къщата й се струваше празна и студена. Лус се чувстваше напълно сама и копнееше да чуе гласа на баба си: Mi nina, идваш ли да вечеряш? Къщата и всичко в нея, беше отражение на Есперанса. Шарената кухня, ухаеща на различни аромати, градината, пълна с гости, с цветя и с безброй пеперуди. Това беше къща, в която децата идваха да си играят, а жените — да споделят тайните си. Чудесен дом, в който да израсне едно малко момиче, обградено от безкрайна любов.
Лус беше едва на пет години, когато майка й почина. Помнеше само внезапната празнота, която не разбираше, и мрак там, където преди беше светлина. Дълго време след това, плачеше неутешимо за майка си и я търсеше навсякъде. Постепенно обаче намери утеха, в сигурното присъствие на баба си. Вкопчваше се в Есперанса и изпадаше в паника, когато на нея й се налагаше да излезе от къщата, защото се страхуваше, че тя няма да се върне.
Но Есперанса винаги се връщаше. В следващите години, въпреки че не проумяваше напълно неясната идея за смъртта, Лус прие, че майка й повече няма да се върне при нея. През всички тези години баба й полагаше усилия, за да не се почувства малкото момиче необичано и нежелано. Сега, в мрака, настъпил в живота й след погребението, Лус внезапно разбра, че нейната абуела няма да се върне никога вече при нея.
Вървеше от стая в стая и палеше лампите една след друга в празната къща. Нейната къща. Отвън се чуваше шумът от колите. Беше изумена как животът на другите си продължаваше, когато нейният беше свършил. Погледът й се спря, върху сувенирите от Мексико, които Есперанса толкова обичаше. Спомни си, как сърцето на баба й беше сломено, когато яркозеленият керамичен ананас купа, направен в Мичоакан, пристигна разбит на парчета, защото семейството й не го беше пакетирало добре. Тя прекара дни с лепило и пинцети в ръце, събирайки парчетата едно по едно. Лус прокара пръсти по едва забележимите следи от пукнатините по емайла.
До нея беше изящната керамика на Дървото на живота, любимата на Лус през нейното детство. Помнеше как Есперанса й сочеше различните цветни човешки фигури, изрисувани върху него, и й изброяваше имената на членовете на семейството й, които те представляваха. Въпреки че никога не ги беше срещала, когато чуваше имената им, Лус се чувстваше като част от нещо по-голямо.
Спря се, пред голямата рисунка на Девата от Гуаделупе. Загасената червена обредна свещ беше студена. На очите й избиха сълзи, при спомена за баба й, която палеше свещта всяка вечер, за да си каже молитвите.
13
В католическата традиция свещените картички са малки картончета, изрисувани от едната страна с библейски мотиви, а от другата обикновено има пасажи от Библията. Използват се, като дарове за вярващите при определени служби, особено на семействата и близките на болни хора и на покойници. — Б.пр.