Единственото място, към което не можеше да погледне, беше камината. На полицата над нея, имаше малка картонена кутия. Вътре беше прахът на Есперанса. За секунда, Лус съжали, че не беше избрала една от онези, хубави, скъпи урни. Но се беше въздържала, защото вярваше, че ще намери леля си Мария и тя ще направи този важен, последен избор за своята майка. И все пак, като си помислеше за баба си, затворена в тази простичка кутия… Лус потръпна.
— Добре ли си?
Тя си пое дъх и се обърна. Съли се беше облегнал на стената, със скръстени ръце, с навити нагоре ръкави, които разкриваха здравите му мускули. Острите му скули, изглеждаха още по-вдлъбнати, от умората. Зад стоическото му изражение на подкрепа, очите му бяха някак празни, незнаещи как да облекчат болката й; търсеше знаци, дали ще се предаде, кога мълчанието и мракът ще се спуснат върху нея и ще погълнат духа й.
— Наистина я няма — каза Лус и гласът й се прекърши. — Чувствам се толкова самотна.
Само за миг, Съли се озова до нея и я прегърна.
— Не си сама. Тук съм. Винаги ще бъда тук. Знаеш го, нали?
Тя стисна устни и кимна. Прегръдката му беше толкова сигурна, но думите му, не й бяха достатъчни.
— Знам, но това е друг вид самота. Загубих баба си. Нямам майка или баща, нито братя и сестри. Не познавам лелите, чичовците и братовчедите си. Нямам семейство. Ти можеш да се огледаш на масата на вечеря и да видиш хора, които имат същия нос като теб, същите очи, същия смях. А аз? Не съм свързана, с никого, който да споделя моето ДНК. Може би абуела е знаела, че ще умре, и не е искала, да ме остави напълно сама. Затова искаше да се срещна със семейството си. Но тя умря и сега съм на никъде.
— Тук съм — каза Съли отново. — И те обичам. — Притисна я силно. — Хайде, скъпа. Да те заведем да си легнеш.
Обви ръце, около раменете й и я поведе към познатия уют на спалнята й. Лилавата лампа, с волани на масичката, хвърляше съвсем бледа светлина — никой от тях нямаше нито времето, нито енергията да смени крушката на полилея, която беше изгоряла, след като Лус спа на светнато всяка нощ, през изминалата седмица.
Чувстваше се, повече от уморена. Неизмита, изтощена и напълно изцедена. Движеше се, в някакъв полусън, летаргично, докато Съли й помагаше да съблече черната си вълнена рокля, да повдигне единия си крак, после другия и да събуе черните лачени обувки, които беше купила, специално за погребението. Седеше, с отпуснати рамене, докато той разкопчаваше сутиена й, после вяло повдигна ръцете си, за да може да нахлузи дългата фланелена нощница, през главата й.
Никога не се беше чувствала толкова уморена, искаше й се, просто да се разтвори в нищото, заедно със сълзите си. Съли знаеше, точно какво да прави. Внимателно, я поведе към лилавия стол и я постави да седне, сякаш беше от стъкло и можеше да се счупи. Махна шнолата от косата й и се загледа, как тя се разпуска по раменете и гърба й, като черна река. Съли обичаше косата й. Накара я, да обещае, че никога няма да се подстриже късо. Хвана малката й четка, с големите си ръце, по-привикнали да държат тежки инструменти и машини, и започна нежно и равномерно да разресва косата на любимата си, от горе, до долу. Ритмично. Интимно. Лус въздъхна тежко; плачеше мълчаливо и звукът, който издаваше, приличаше на пара, изпускана от клапа. Обичаше този мъж от три години, но той никога не беше правил нещо, толкова невероятно за нея в момент, когато тя не можеше да се грижи сама за себе си.
След като среса косата й така, че заприлича на лъскава коприна, Съли оправи леглото за лягане и загаси лампата. Лус се отпусна, с благодарност сред кадифения мрак, с широко отворени очи, без да вижда нищо. Миг по-късно усети как матракът изскърцва, от тежестта на Съли, който легна и се притисна до нея, обгръщайки я с цялото си тяло. Брадичката му се отпусна на главата й и тя долови аромата на сапун и смазочно масло, когато грубите му пръсти се плъзнаха леко, по челото й и отметнаха кичурите коса, от лицето й.
Не можеше да каже, колко време бяха лежали така, но в някакъв момент, Лус почувства познатия топъл дъх на Съли на бузата си, последван от нежна целувка.
— Спи сега — прошепна тихо в ухото й.
Тя знаеше, че някой ден, ще трябва да намери думи, с които да му каже, колко силно оценява това, че той знае, точно какво и кога й е нужно. Но сега думите бяха непосилни за нея. Чу, как вратата се затваря и потъна в бездната на забравата.
Лус чакаше съня с пеперудите. Жадуваше да чуе гласа на майка си, да усети връзка с нея и с баба си. Но сънят не се завърна. Отчаянието изпълваше все повече гърдите й, докато започна да осъзнава напълно, дълбочината на своята самота. Отмахна завивката си, стана и се запъти към спалнята на Есперанса. Хвана се за рамката на вратата и се втренчи пред себе си.