Продължителният дъжд най-накрая беше спрял и сутрешното слънце сякаш казваше: „Стига си лежала в леглото, стига си се самосъжалявала! Дъждът спря! Без повече сълзи!“
Лус вдиша, с пълни гърди свежия въздух и повдигна лице, за да поеме слънчевата топлина. Може би, защото толкова много дни беше валяло или защото малката пеперуда повдигна духа й за пръв път, от смъртта на баба й, но тя се почувства почти замаяна, докато наблюдаваше, как деликатното създание потрепва с криле на пръста й, както кокетка премигва с клепките си.
През следващия час, Лус си игра с пеперудата монарх в градината на баба си. Никога в живота си не беше виждала, толкова гальовна пеперуда. Тя не отлетя веднага, както се предполагаше да направи. Разхождаше се по ръката й, пърхаше с криле по рамото й, по главата й, гъделичкаше я, особено когато кацна на носа й. Сякаш нямаше желание да си тръгне, дори когато Лус внимателно я побутна към крайчеца на пръста си. Пеперудата си остана на място и позволи на сутрешното слънце да блести по крилете й.
— Не се тревожи — прошепна й Лус. Повдигна ръка над главата си и посочи към слънцето. Пеперудата размаха криле. — Време е. Тръгвай!
Малката пеперуда улови шепота на вятъра, най-накрая се откъсна от дланта й и отлетя.
Лус гледаше, как тя кръжи над градината, отново и отново, издига се все по-нагоре, а после прелита над оградата. Следеше я с поглед, докато вече не можеше да види изящното блещукане на оранжевия цвят на фона на искрящото синьо небе. От място, някъде дълбоко в сърцето си, Лус чу гласа на баба си. Искам да се прибера у дома. В планините на Мексико.
Остана неподвижна, на мястото си. Беше се помолила, за знак и получи отговор на молитвата си.
Баба й казваше, че понякога трябва да се вслушва и да се доверява на сърцето си, а не само на разума си. Сега тя се вслуша и в този миг на чудо разбра какво трябва да направи. Поне веднъж щеше да потисне съмненията си и да пренебрегне страховете си.
Поне веднъж, щеше да бъде смела и да каже, „да“!
Четири
В света на пеперудите, няма нещо, което може да се сравни с миграцията на пеперудите монарх от Северна Америка. Тяхната миграция, е по-скоро от типа, който може да очаквате от птиците или китовете. За разлика от тях обаче при пеперудите монарх, на следващата есен на юг не се завръщат същите екземпляри — както става при птиците и животните, които обикалят света, — а техните прапраправнуци.
Лус огледа за последно, тихата къща. Беше дала ключ на Съли, който обеща да полива цветята. Мисис Родригес, щеше да хвърля, по едно око за неканени гости. Погали с пръсти меката, протъркана кожа на портмонето на Есперанса. Имаше почти хиляда долара, от лични спестявания плюс още четиристотин и малко, от баба си. Трябваше да стигнат.
Обърна се и се озова, с лице, към тъмнорозовото небе, на залязващото слънце. Внезапно излезлият студен вятър разнасяше опадалите листа, по улицата, а едно празно канче от кока-кола се търкаляше шумно по асфалта. Тя обичаше това време на годината, с променящите се цветове и аромата на узрели плодове във въздуха. В Уисконсин, зимите бяха прекалено сурови, а летата — прекалено горещи. Есента беше сезонът, който пробуждаше носталгия в хората и предизвикваше размисли. Лус въздъхна, от тежестта на всички промени, които беше изживяла през изминалата седмица. Запита се, дали и в следващите години щеше да обича все така този сезон, който беше променил коренно живота й, или щеше да го намрази завинаги и да го свързва, само със смъртта.
Намести по-добре, под мишницата си простичката картонена кутия, в която беше пепелта на баба й. Все още й беше трудно да повярва, че всички кости, плът, форми и цветове — всичко, което някога беше нейната абуела — се намираше в тази малка кутия. Част от нея чувстваше, че тук няма нищо истински ценно, свързано с Есперанса. Душата й си беше отишла.
И все пак… Премести едната си ръка, за да затвори по-добре капака. По някакъв странен, неопределен начин усещаше, че духът на баба й продължаваше да бъде тук, в пепелта й.
Фолксвагенът беше паркиран, на обикновеното си място, до бордюра. За щастие огромният червен седан, който понякога го приклещваше като сардина в консерва, си беше тръгнал, така че можеше спокойно да натовари куфара си в багажника. Постави внимателно кутията с тленните останки на задната седалка и я закрепи с възглавница.
Носеше, само един куфар, пълен с няколко чифта дънки, няколко пуловера, дебели чорапи, за катеренето в планината, няколко летни рокли и дъждобран. Беше облякла любимото си кафяво яке, от рипсено кадифе. В последния момент метна в багажа за всеки случай и презряната черна рокля и обувките, които си купи специално за погребението. На предната седалка до себе си, на една ръка разстояние, постави пътните карти, на баба си на Мексико и на Щатите, с оцветения в жълто маршрут, тефтера й с адресите, бутилки с вода, торбичка с ядки и мобилния си телефон. Най-накрая порови в джоба на якето си и извади оттам молитвената броеница на Есперанса. Целуна разпятието и я закачи на огледалото за обратно виждане.