Всичко беше готово. Пое си дълбоко дъх и усети, как вълнението пулсира във вените й. Погледна надолу по улицата, потрепвайки нервно с крак. Къде беше Съли?
Няколко минути по-късно, видя познатия сребрист пикап, как завива зад ъгъла и се задава, с бавно ръмжене по нейната тиха, бледо осветена улица. Гумите изсвириха, докато Съли маневрираше, на единственото свободно място на бордюра, по случайност, точно пред нейната къща. Каросерията на пикапа му, се подаваше значително на улицата, но той не си направи труда, да паркира по-добре и излезе от колата. Когато преди два дни, Лус му каза, за плана си, да замине с колата за Тексас, той първо се шокира, после се ядоса и най-накрая — когато я изслуша и осъзна причините й — я подкрепи. Разрошената му коса, небръснатото лице и зачервените, от безсъние очи говореха сами за нощта, която двамата бяха прекарали. Почти през цялото време говореха, правеха любов, после отново говореха. Лус си пое дълбоко дъх, спомняйки си усещането, от допира на неговата кожа до нейната, звука на пресипналия му сънлив глас, до ухото й.
— Лус, помисли си пак. Почакай малко, за да мога и аз да дойда с теб — каза й той. — Може би следващия месец. Два, най-много.
В този момент Лус разбра, как се бе почувствала баба й, когато й каза да изчакат до пролетта, с пътуването. Но за разлика от нея тя имаше конкретна причина, която да изтъкне на Съли, като аргумент, защо следващият месец е прекалено късно.
— Трябва да тръгна сега, Съли. Знам, че звучи налудничаво, но за мен има смисъл. — Затаи дъх и го погледна, право в очите. — В Мексико, в Деня на мъртвите, семействата в нашето село, се събират заедно, за да посрещнат пеперудите монарх, когато се завръщат в планините. Ние вярваме, че пеперудите са душите на наскоро починалите ни близки.
Той я изгледа изненадано, когато тя употреби думата „ние“.
— Спомняш ли си, какво ти казах, за пеперудата, която се появи, след смъртта на баба? — попита го Лус. — Предишната нощ, се бях помолила на абуела, да ми даде някакъв знак, какво трябва да направя. Вярвам, знам, че тази пеперуда, беше моят знак. Денят на мъртвите, се чества на първи ноември. — Млъкна за миг, предусещайки отговора му. — Трябва да съм там, за да посрещна баба си, когато се завърне, в своето село.
Съли потри длани, в лицето си, сякаш се събуждаше от някакъв лош сън. Когато отпусна ръце, тя видя примирението, в очите му.
— Само помни, че рискуваш всичко, което имаме. Не само своя живот, но и моя.
Събудиха се рано и Лус беше благодарна, че той не повдигна повече въпрос за това, не изрази никакво друго безпокойство, въпреки че със сигурност се тревожеше, за много неща. Сега го наблюдаваше, как се приближава, с бърза крачка, с чаша кафе и кесийка с понички в ръка.
— Карах възможно най-бързо, но в кафенето имаше опашка — каза той и й подаде чашата с топло кафе.
Тя махна капачката и вдиша силния му аромат, преди да отпие от него.
— Ммм, мирише толкова хубаво. Имах нужда, от това. Ти си истински ангел благодетел.
— Не искам да заспиш, на волана.
— Няма такъв шанс. Имам много енергия. Освен това Ел Торо ще се грижи добре за мен.
— Ел Торо?
— Кръстих така колата. Означава „Бика“. — Засмя се. — Реших, че тази малка количка, има нужда, от всякакъв вид окуражаване.
— Да, права си — отвърна Съли със смях, после се протегна и потупа капака на колата. — Ще се грижиш добре за моето момиче, нали? А ти — посочи с пръст към нея — не прави нищо рисковано. Просто следвай картата и ми се обади, ако имаш някакви проблеми.
Лус се запита, защо мъжете обичат да звучат като мачовци, толкова сурови и твърди, в такива нежни моменти — като горила, която се бие по гърдите. Усмихна се, защото всъщност, беше много мило.
— Ще внимавам. Обещавам.
Съли й подаде поничките.
— Вземи, за да имаш сили.