— Не, не, запази ги за себе си. Прекалено съм развълнувана, за да ям.
— Вземи ги — каза той настоятелно. — По пътя ще огладнееш.
Тя взе кесийката, защото знаеше, че това ще го накара да се почувства по-спокоен.
— Е, по-добре да тръгвам, за да избегна задръстването.
Той я съпроводи до колата и изчака, докато тя наместваше вътре кафето, поничките и чантата си. Когато се изправи отново, Съли я прегърна силно. Хвана нежно лицето й, с големите си шепи и отпусна глава върху нейната.
— Обади ми се, ако имаш някакъв проблем — прошепна с пресипнал глас. Повдигна лицето й към него и я изгледа настоятелно. — Където и да си. Никое място няма да бъде прекалено далече, за да дойда при теб.
— Добре.
— Ще бъда тук и ще чакам, да се върнеш.
Целуна я, с настървеност, която разкри, цялото насъбрало се притеснение в него. Тя му отвърна със същата страст, попивайки силата му. Влезе в колата, той затвори вратата, като провери ключалката, в желанието си за последно да се погрижи за сигурността й. Лус почувства как в стомаха й запърхват всичките милиони пеперуди, които поемаха, на същото това пътешествие на юг. Запали двигателя и потупа таблото, когато то се събуди за живот. Превключи скоростите и хвърли последен поглед, преди да потегли, към кафявата къщурка, с яркосиня врата и перваз, в същия цвят. Съли се качи на тротоара и повдигна ръка, за да й помаха безмълвно. Тя натисна клаксона. Звукът беше забавен, носово бибипкане, което накара съседската котка, да скочи от верандата, а Съли да поклати глава с крива усмивка.
Лус извърна поглед, от огледалото за обратно виждане, към пътя пред себе си.
— Добре, абуела — каза тя. — Ще направя каквото искаше. Сега сме само двете. — Пое си дълбоко дъх и натисна газта. — Да тръгваме.
Когато Лус беше малка, се натъжаваше всяка есен, щом пеперудите монарх започваха да напускат градината им и да поемат на юг. Баба й я прегръщаше през раменете и й обясняваше, че това е естественият ход на живота — когато растенията, с които се хранят, изчезнат и слънчевата светлина намалее, тези пеперуди изоставят дома си и се запътват към далечно място, където никога преди това не са били.
Какъв кураж, нали? Това прави монархът толкова различна, от другите видове пеперуди. Притежават изключително силен характер. Такава решителност. Хората се чудят, откъде ли знаят пътя? Това е загадка! Но, querida, знаеш ли какво си мисля? Мисля, че пеперудите се вслушват в зова на богинята. Шочикетцал вика всички пеперуди, за да я последват, към светлината.
Лус си спомни тези думи, в началото на своето пътуване от обикновения, работнически квартал, в северната част на Съединените щати, към странните гори в планините на Мексико. Каза си, че ще следва светлината.
Докато караше през Милуоки, вдишваше опияняващите ухания, от различните части на този град, приличащ донякъде на европейски — хляб от италианската пекарна, какао от шоколадовата фабрика и острата миризма на хмел от пивоварната. Винаги беше обичала града на езерото, в който беше израсла. Но никога досега, не беше правила нещо авантюристично в живота си. Сети се, за майка си, която беше тръгнала просто ей така, със своя германски любовник. Божичко, сигурно тогава е било направо скандално, помисли си тя. Това единствено решение, беше променило живота на Марипоса и на Есперанса. Колко ли още животи всъщност, бяха засегнати? На Мария? На Маноло? Спомни си, как баба й я беше предупредила, за импулсивността, но Лус не смяташе, че това, което правеше днес, беше импулсивност, независимо, на какво мнение беше Съли. Тя вярваше, че изпълнява важно обещание.
Огледа скромната вътрешност на фолксвагена „Бръмбар“. Всичко, в това тясно пространство — протритите седалки, металното табло, това, което беше останало, от постелките — беше в тъмносиво, в цвета на гранита. Радиото не работеше, нито климатикът, но след обстойния преглед, Съли беше заявил, че малката количка е в добро състояние.
Излезе от Милуоки и тръгна по шосе I-94, покрай Расин, после покрай Кеноша на път към Чикаго. Двигателят се опитваше, да поддържа скоростта на колите, които я подминаваха, Лус пришпорваше малкия бръмбар, колкото можеше, но той бръмчеше шумно, с максималните си деветдесет километра в час. Усещаше странната смесена миризма на бензин и гума, която изхвърляше колата — не лоша, просто нейна си, като напълно уникален парфюм. Подсмихна се на чудатостите на Ел Торо и изпита пристъп на вълнение от началото на това епично пътешествие.
Минаваше, покрай ферми, с пасящи крави, увеселителен парк с впечатляващо влакче и декари, с просторни ниви. Час по-късно, нивите започнаха да се срещат все по-рядко и скоро се появиха, наблъсканите една до друга къщи, търговските центрове и бизнес комплекси. С приближаването до Чикаго, пътните ленти се удвоиха и движението стана по-затруднено. Повдигната върху висок насип влакова линия, минаваше покрай шосето и от релсите излизаха искри. Постоянно се чуваха гневни клаксони, очевидно отправени към жалкото фолксвагенче, и хората го изпреварваха и засичаха, без предупреждение.