Лус не беше свикнала, с такъв трафик и сърцето й биеше лудо, докато си проправяше път, из градския център, ограден с небостъргачи и стени от цимент. Пое си дъх с облекчение, когато излезе на околовръстната магистрала, и точно тогава усети, че колата губи мощност. Погледна към таблото и видя, как скоростта слиза под осемдесет километра в час и надолу, но не знаеше, какво да направи.
Сърцето й щеше да се пръсне, даде мигач и започна да търси паникьосано, за място, където да отбие. Пое, по първата отбивка, която видя, и се насочи към лентата за излизане, сподиряна от цял хор гневни клаксони. Ел Торо закуцука към изхода, като ранен бик. Лус стискаше волана толкова силно, че кокалчетата й побеляха, докато се накланяше напред и оглеждаше улиците, за бензиностанция.
Районът наоколо, беше съмнителен, с мръсни тухлени сгради и табели за заложни къщи, клонове на „Уестърн Юниън“ и магазини за алкохол. Повечето прозорци на нивото на улицата, бяха с железни решетки. Моля те, Господи, нека не закъсвам тук, молеше се тя. Малко по-надолу, по улицата видя, прозорци без решетки и вместо заложни къщи, имаше малки магазинчета и бакалии с табели, изписани на испански. Пръстите й отпуснаха хватката си, около волана.
— Благодаря ти, Господи — възкликна тя, когато забеляза скромен гараж, с ярък червен надпис, рекламиращ ремонт на автомобили.
Лус паркира отпред и изгаси двигателя. Ел Торо потръпна, като в предсмъртна агония, а тя облегна глава на кормилото и направо изхлипа от облекчение. Един механик се приближи и я поздрави, докато триеше ръцете си, в мръсен парцал. Беше възрастен, жилав мъж, небръснат и облечен, в изцапана с масло работна униформа. Но когато се усмихна, цялото му лице грейна. Представи се, като собственика, мистър Вера. Изслуша обясненията й, после се засмя, което я накара, още повече да се отпусне.
— Дошла си на правилното място. Познавам тези стари машини. Ще погледна веднага.
Лус седна, на ръба на вдлъбнатия метален стол, в тясната стаичка, която служеше за чакалня. Стаята беше пропита с масло — старите списания, аксесоарите за коли, дори ядките в машината. Как беше възможно да й се случи, запита се тя и отпусна глава в ръцете си. Само два часа, от нейното епично пътешествие и вече имаше проблеми с колата. Как щеше да стигне до Сан Антонио, да не говорим за Мексико, ако не можеше да излезе от окръг Кук? Бръкна в чантата си, извади мобилния си телефон и започна да набира номера на Съли. Беше като автоматичен рефлекс. После спря. Спомни си дългия спор, който бяха водили предишната нощ, за това, дали колата е достатъчно безопасна, за да мине с нея през цялата страна. Затова ли беше настоявала толкова много, че може сама да се грижи за себе си, запита се тя. Една от целите на това пътуване беше, да открие вътрешната си смелост. Да се научи самостоятелно да взема решения. Нима искаше толкова бързо да докаже, че е сгрешила? Наистина ли имаше нужда, да бъде спасявана? Рязко затвори телефона си, после го прибра отново в чантата си и си обеща, да не се обажда за помощ, при всяка малка пречка. След половин час, механикът дойде при нея.
— Е, имам добра и лоша новина — започна той.
Лус потръпна. Мразеше този вид начало, защото всъщност, винаги означаваше, че новините са лоши.
— Добрата новина е, че проблемът не е сериозен и частта, която ще сменя, няма да ти струва много. Ще ти взема, само за работата. Лошата е, че я нямам в склада. Мога да я поръчам, но няма да ми я доставят, поне до утре.
— До утре?
— Може би. Може да отнеме и два-три дни. Позвъних на разни места, но никой от колегите наблизо я няма.
— Но… Не мога да остана тук, толкова време!
Възрастният мъж изтри отново ръцете си, в някакво старо, оръфано парче плат.
— Можеш да пообиколиш наоколо, но с тази твоя стара кола… — Сви рамене, което беше достатъчно ясен знак за мнението му, че едва ли ще получи някъде друг отговор.
Лус почувства, че кръвта се отдръпва от лицето й и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Трябваше да остане тук, два-три дни, заради колата си? Хотелските стаи бяха прекалено скъпи в града. От друга страна, какъв избор имаше — освен да вдигне телефона и да се обади на Съли? Запъти се с отмалели крака към фолксвагена. Измъкна куфара от багажника, после взе кутията с праха на баба си, от задната седалка. Раменете й бяха натежали, от тревога и разочарование, имаше чувството, че носи на гръб, още един багаж, който я дърпаше надолу. Огледа се наоколо напълно отчаяна. В сърцето си почувства, как предишното й вълнение и решителност я напускат.