Пет
Гъсениците на пеперудите монарх, ядат само листата на растението млечка, познато и като асклепий. Възрастните пеперуди пият нектар, от цветовете на растението с помощта на смукателна тръбичка, която прилича на сламка и се нарича proboscis. Когато не я използват, я прибират под главата си.
Лус се чувстваше малка и незначителна, сред потискащите размери на сградите в големия град. И беше толкова шумно! Тя потъна, сред оглушителните звуци на ръмжащите двигатели, на сирените на пожарните, на крещящите гласове и вездесъщите клаксони, на колите.
Тръгна по улицата, с куфара в ръка и кутията с пепелта на баба си, под мишница. Мистър Вера й беше казал, че няколко пресечки по-надолу, ще стигне до спирка на автобус, с който може да отиде до гарата, а оттам, можеше да си вземе влак, обратно до Милуоки. Това беше най-логичният вариант, за момента, въпреки че й приличаше на бягство — сякаш се прибираше у дома, с подвита опашка. Зави зад ъгъла и спря. Точно пред нея, извисяваща се над каменната стена на гаража, имаше огромна, цветна рисунка на Девата от Гуаделупе.
Лус зяпна, с широко отворена уста. Не знаеше, дали да се смее, или да плаче.
Стенописът беше великолепен. Дева Мария беше изключително бляскава, обвита в сияйна златиста аура, която стигаше чак до земята. Златни звезди изпъстряха дрехата й, улавяха слънчевата светлина и блещукаха.
Есперанса палеше свещ, всяка нощ, пред образа на Девата от Гуаделупе, за да си каже молитвите. Често обясняваше на внучката си, че мексиканците, почитат повече този образ, отколкото националния си флаг.
— Това е знак — прошепна си, сама на себе си Лус и стисна по-силно кутията с пепелта, на баба си до гърдите си.
Опита се да си представи, как би постъпила тя, в този момент. Или пък майка й. Те нямаше да спрат. Нито пеперудата монарх, щеше да се върне назад, при първото препятствие. Трябваше да има вяра. Но просто за всеки случай, се прекръсти.
Лус мина няколко пресечки, но не намери никаква автобусна спирка. Няколко мъже, с разкопчани ризи се бяха облегнали на черна желязна ограда и я проследиха с поглед, но тя не им обърна внимание, мина на другия тротоар и тръгна, след две жени, които бутаха детски колички, навели една към друга глави и потънали в разговор. После, като неочакван подарък, видя пред себе си малка такерия. Пред вратата имаше голяма керамична саксия, с прекрасно растение, с червени и жълти цветове, а над нея се поклащаше леко табела, с цветна рисунка на игуана. С неравни букви, беше написано името на заведението — „El Iguana“. Спомни си, как Есперанса винаги й казваше, че човек не може да мисли добре на празен стомах.
— Идеално — прошепна си отново тя.
Още при първата стъпка вътре я зашемети миризмата на чили, царевица и подправки, която познаваше така добре от кухнята на баба си. От радиото дори се носеше същата мексиканска музика в стил ранчеро. На дългата стена отляво имаше светъл, леко наивен стенопис на планинско село в Мексико със селяни, копаещи земята, жени, които перяха в голяма цистерна, и деца, играещи си с куче. На няколко места из въздуха на паното, прелитаха пеперуди монарх.
Още по-успокоена, Лус застана на дългата опашка от чакащи. Зад барплота с бърза крачка подтичваше млада жена и се опитваше да записва поръчките, които клиентите й крещяха от всички страни. Гъстата й, къдрава коса беше хлабаво прихваната на гърба с розов ластик. Макар че беше в напреднала бременност, тя успяваше да изпълни поръчките и да реагира на заяжданията на хората с комбинация от нахакано и дръзко отношение и язвително чувство за хумор.
Един поглед към вътрешността на кухнята и Лус разбра, защо малкото заведение беше толкова популярно. Така в нейните представи изглеждаха такериите в Мексико. Черната желязна скара беше заобиколена от кошници, от които се подаваха зелените глави на зелки, големи жълти и оранжеви чушки и вечното авокадо. До тях имаше подноси с нарязани на тънко лук, домати и говеждо месо. Готвачът беше едър мъж, стоящ широко разкрачен над димящата скара с оръфана, мазна престилка, увита два пъти около шкембето му. Но завиваше тортилите с финеса на матадор.