Устата й се изпълни със слюнка и тя се сети за неотворения плик с понички в колата. Откакто Есперанса беше починала, вече цяла седмица, нямаше никакъв апетит за ядене, но гледайки цялата тази храна, сега внезапно осъзна, че направо е озверяла от глад. Повечето хора на опашката пред нея си вземаха поръчките за вкъщи, така че тя имаше късмет и си намери маса, в задната част на ресторанта.
Нямаше представа, в коя част на града се намираше, но погълната от познатите миризми и звуци на своето мексиканско наследство, веднага се почувства някак странно като у дома си. Вкъщи никога не искаше да говори на испански език, но сега той й беше истинско утешение. Ядеше бавно, не бързаше да взема решение. Обедната навалица вече беше свършила. В такерията бяха останали само неколцина клиенти. Лус пиеше содата си със сламка и разсъждаваше върху вариантите пред себе си, които в момента май бяха само два — да се обади на Съли веднага или да се обади на Съли, след като му свърши работното време.
— Ей, госпожице?
Лус погледна към девойката зад тезгяха, която я викаше с леко отегчен тон. Тя бършеше веждите си с една ръка, а с пръстите на другата, потропваше по плота. Няколко къдрави кичура коса бяха избягали от дебелата конска опашка и от розовите пластмасови шноли отпред на бретона й и се виеха свободно, около зачервеното й лице. Бадемовите й очи, около които имаше кръгове от умора, се взираха съсредоточено в Лус.
— Да не си глуха, а? Госпожице? — провикна се тя отново. — Искаш ли нещо друго? Ако не искаш, ще поседна за малко. Краката вече не ме държат.
Готвачът извърна глава от печката и се обади с груб глас:
— Ей, кво става? Не съм ти казал, че можеш да си вземаш почивка. Ако си приключила с клиентите, ела да почистиш.
— О, хайде стига, мистър Кордеро — отвърна момичето почти хленчейки. — Ако не си взема почивка, ще родя това бебе ей тука на пода.
Мистър Кордеро я изгледа свирепо. Кожата на лицето му беше изпъстрена с белези от тежко акне, а късата му коса беше стоманено-сива.
— Все така казваш. Това бебе няма да дойде на бял свят поне още един месец.
— Не знам… Имам едни особени болки… — Момичето потърка гърба си многозначително.
Мистър Кордеро махна примирено с ръка във въздуха.
— Добре де, върви. Почини си. Аз ще почистя тук, само се шегувах.
Лус улови почти незабележимата усмивка, която се появи на пълните устни на момичето. После то се провикна към нея, кимайки с брадичка.
— Е, ще искаш ли още нещо или не?
Тя поклати глава. Мислеше си за една плодова пита, но не посмя да помоли бременното момиче, да й донесе нещо друго.
Наблюдаваше, как младата жена протяга ръце, зад гърба си и развързва връзките на престилката си. Отдолу беше облечена, с плътно прилепнала, по огромния корем розова тениска. После повдигна ръка и с едно движение, освободи от ластика гъстите си кестеняви къдрици, които се разсипаха, като водопад по раменете й. Излезе иззад барплота, като все още инстинктивно потъркваше гърба си. Отпусна се на стола, край една от съседните маси.
Лус сведе очи надолу, докато си мислеше, че момичето едва ли беше много по-голямо, от нея самата. Всъщност може би беше дори по-младо, но беше по-предизвикателно с тежките кафяви сенки на очите и няколкото цветни обеци с камъчета на ушите си във формата на полумесец. Друго малко изкуствено диамантче беше забодено в сгъвката на носа й.
— В кой месец си? — попита тя, от любезност.
Момичето се преви почти на две, макар видимо да му беше неудобно, за да разтрие ходилата си.
— Някъде в осмия — отвърна то, без да поглежда към нея.
— Е, късмет.
Момичето се отпусна отново на стола и каза с подигравателен смях:
— Нямам нужда от късмет. Трябва ми чудо. Кучката Кармен просто си вдигна задника и ни напусна. Сега се налага да върша и нейната работа. Хей, Анхел каза, че щом върша работа за двама души, трябва да получавам двойно заплащане! — Последните думи ги извика на по-висок глас, за да я чуе мистър Кордеро. — Me oyes?
— Да, да, чух те — измърмори той, без да се обръща към тях.
— Ще ми се отрази добре, по-голямо заплащане, нали знаеш? Особено с това бебе! — извика тя пак. — Толкова много неща са нужни за бебетата — завъртя се на стола си, за да се намести по-добре. — Толкова са малки всички тия дрешки, обувки, шишета, а са толкова скъпи…