Лус затвори вратата и прекоси стаята. Огледа се из спартанското помещение. Остави куфара си на боядисания дървен под и метна якето си върху тясното легло. Внезапно решението й да замине за Сан Антонио й се стори съвсем реално. Беше на двайсет и една години, сама на света, напуснала дома си и за следващите два-три дни това щеше да бъде нейният дом.
Изми лицето си, облече топлата си пижама и тогава, изтощена и направо пребита от целия път, се пъхна под тънкото одеяло. Уличните шумове идваха от прозореца — пиян мъж крещеше вулгарни думи, врати на коли се затръшваха, кучета лаеха, някой удряше кофите за боклук и те дрънчаха, а воят на полицейските сирени беше постоянен, като песента на цикадите в тревата. Лус повдигна одеялото по-високо, чак до брадичката си, и потръпна от студ. А може би по-скоро от страх.
Обърна се на една страна и се протегна към телефона си, свивайки се на кълбо. Той беше, като линия на живота, свързваща я, със Съли. Внезапно се разнесе звън, който я стресна. Потърка очи и погледна номера. Беше Съли. Веднага вдигна.
— Здрасти. Тъкмо си мислех за теб.
— Здрасти — отвърна той и облекчението ясно пролича в гласа му. — Добре ли си?
Още при първите му думи сърцето й се сви.
— Да, липсваш ми.
— И на мен ми липсваш. Странно е, че не си край мен.
Звучеше сънливо. Лус си представи, как си е взел нещо готово за хапване, как лежи в леглото, също като нея. Живееше, в скромен апартамент, в тухлена двуетажна къща, в града. Беше типичното местенце за ерген с хаотично подбрани метални и дървени мебели, събрани от домашни и гаражни разпродажби, с колело, опряно до стената, заедно с други спортни принадлежности, и с кухня, пълна основно само с чаши за кафе. Тя оставаше там често, като казваше на баба си, че е у приятелка. Беше странно, да си голяма жена, с работа и все пак, да се налага, да лъжеш, къде си прекарваш нощите, но баба й беше старомодна и Лус не искаше да я притеснява, така че игричката продължаваше.
— Е, докъде стигна? — попита той.
Лус прехапа устни.
— Не много далече, всъщност.
— Така ли? Докъде? Сент Луис?
— Чикаго.
За няколко секунди от другата страна имаше само мълчание.
— Какво?
— Ами… — пое си тя дъх. — Имах малки проблеми с колата.
— Мамка му.
— Не е нещо сериозно. Горивната помпа.
— Защо не ми се обади? Лус, щях да дойда да те взема. Къде си сега?
— Намерих добър механик, в града. Той поръча нужната част. Не се тревожи. Погрижих се за всичко.
Нова дълга пауза и тя си представи, как Съли брои до десет, за да се овладее. Закашля се леко, сигурен знак, че е притеснен.
— Къде си сега? — Гласът му беше овладян.
Лус си пое отново дъх, огледа се из стаята.
— Ами… в нещо като пансион.
— Лус, мога да дойда и да те взема. Не е нужно да оставаш на хотел.
— Добре съм. Не искам да те притеснявам.
Той въздъхна и тя пак си го представи как опипва с пръсти носа си, докато мисли. Почти чуваше, как двигателят на мисълта му работи, върху спасителния план.
— Добре… Утре сутринта трябва да оправя няколко коли, но най-късно следобед ще успея да дойда при теб. Не, по дяволите, идвам веднага.
Лус се изправи в леглото и присви крака, под себе си.
— Не искам да идваш да ме вземаш.
— Какво искаш да кажеш?
— Всичко е под контрол. Ще оправя колата и ще продължа по план. Това не променя нищо.
— Ка… Ти сериозно ли? Все още смяташ, да направиш това пътуване, до Мексико с тази бракма? След всичко, станало днес?
— Не. Само до Тексас. Като стигна там, ще реша, какво да правя после. — Усещаше, как Съли беше посял семето на съмнението в гърдите й. — Скъпи, вече говорихме за това.
— Да, но беше, преди колата ти да се развали. И ще се случи отново.
— Тогава отново ще я оправя.
— Просто ми кажи, къде си. — Той натърти на думите си.
— Съли — каза тя, също така решително, изпъвайки, несъзнателно рамене. Усещаше как сърцето й бие силно. — Не искам да идваш да ме прибираш. Добре съм. Всичко е наред.
От другата страна на линията, настана мълчание. Последното нещо, което искаше тази вечер, беше да се кара със Съли. Когато преброи до десет, стисна слушалката по-силно.
— Знаеш колко много означава това за мен. Трябва просто да ми вярваш малко повече. Ще се справя. — Искаше той да я разбере. Да я подкрепи. — Страхувам се, че ако не направя това, ще бъда загубена завинаги. Не знам дали ти звучи смислено, но…