Беше си мислила, че ако колата й се повреди по пътя, това ще бъде най-лошото нещо, което може да й се случи. Тази непланирана спирка обаче й вдъхна нови, неподозирани сили. Вместо да се върне обратно, да се прибере у дома и да остави Съли да реши проблема, тя се беше справила напълно сама. Откри, че непознатите могат да бъдат мили и че от всяка работа може да се научи нещо. Но най-вече откри у себе си нова самоувереност.
Извади пътните си карти от чантата и ги разтвори на седалката до себе си. Смяташе да остане и тази нощ в пансиона, после рано сутринта, при изгрев-слънце, да тръгне на път, за да стигне навреме. Пътуването й започваше наново!
За нещастие, ремонтът не беше повлиял на скоростта, която колата можеше да развива. Двигателят ръмжеше силно, но фолксвагенът напредваше все така бавно по страничната улица.
— Няма проблем, Ел Торо — каза тя и потупа таблото пред себе си с нежност. — Бавно, но сигурно ме устройва. Ще се получи. Ще те зареждам редовно с бензин и обещавам, да не те пришпорвам прекалено, ако ти обещаеш, да не се разваляш отново. Става ли?
През нощта Лус се събуди от звъна на мобилния си телефон. Надигна се на лакти и се огледа неориентирано из тъмната стая. Телефонът й звънна отново и този път, вече почти разбудена, тя се протегна и го взе от нощната си масичка, мислейки, че е Съли.
— Ало?
— Лус? — гласът беше приглушен и напрегнат. — Извинявай, че те безпокоя. Но няма на кого другиго да се обадя!
— Офелия?
— Да, аз съм. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш? Моля те.
— Сега ли?!
— Да… Почакай! — каза тя, шепнейки.
Настана тишина, по време на която Лус седна в леглото и отметна завивката си. Сърцето й биеше силно, а нахлулият в тялото й адреналин я събуди окончателно. Седеше в леглото и стискаше телефона, напрегната и в очакване.
— Моля те, ела — чу се отново шепотът на Офелия. — Ще те чакам на стълбището. Не звъни. Побързай!
— Идвам веднага.
Лус светна нощната си лампа. Дънките й, една чиста тениска и якето й бяха метнати на стола. Облече се бързо. Докато обуваше ботушите си, хвърли поглед към малкия будилник до леглото. Беше почти три сутринта. Какво ли беше станало с Офелия, зачуди се тя. После грабна куфара си и кутията с пепелта на баба си. Всички спяха, така че слезе на пръсти по стъпалата и остави плик с пари и бележка на бюрото на Сюзан. Затвори вратата внимателно зад себе си.
Навън градът още спеше. Въздухът беше студен и влажен, мъглив. Лус знаеше, че е опасно да бъде сама по това време на нощта в тази част на града. Потрепери и вдигна ципа на якето си, като оглеждаше улицата. Светофарът светна зелено и две коли преминаха. Един седан забави хода си, докато минаваше покрай сградата. С ъгълчето на окото си тя видя как шофьорът я оглежда. Отвътре се носеше приглушена музика, а лицето на човека беше покрито от кълбета цигарен дим. Лус се приведе леко, пъхна ключовете си между пръстите на ръката си, както някой някога й беше казал, да прави, за самозащита, и тръгна уверено по тротоара към колата си, която беше паркирана малко по-надолу по улицата.
Качи се вътре и заключи вратите, без да се бави. Вдигна глава и видя, че същият седан минава отново по улицата. Двигателят на Ел Торо се събуди за живот и тя подкара максимално бързо. Когато стигна до апартамента на Офелия, паркира напряко на бордюра отпред и се наведе, за да погледне през страничния прозорец. Миг по-късно вратата се отвори и бременната й нова приятелка излезе, облечена в изумруденозелено палто, с малка пътна чанта в ръка. Нещо в начина, по който се навеждаше и се подпираше на перилото на стълбището накара Лус да излезе от колата и да изтича да й помогне. Когато приближи, Офелия вдигна глава. На бледата жълтеникава светлина, идваща от сградата, Лус видя лицето й и ахна. Лявото й око беше разкървавено и подуто, огромна синина се спускаше по цялата й буза, а устната й беше разцепена. Сграбчи я за рамото.
— Кучи син!
— Хайде, да вървим! — прошепна припряно Офелия и я побутна, останала без дъх.
Тя продължи да се спуска по стъпалата, бавно, правейки с мъка стъпка след стъпка, но въпреки болката изглеждаше изпълнена с решителност.
Когато стигнаха до колата, Лус побърза да й отвори вратата.
— Дай ми чантата си.
Момичето й я подаде, после застина на място и обърна глава паникьосано назад.
— Чакай! Къде е Серена?
— Кой?
— Кучето ми! О, Dios, божичко, божичко — проплака тя. — Беше точно зад мен! Трябва да се върна да я взема. — Обърна се и започна бавно да се качва по стъпалата.