— Побързай! Заключи колата! — извика тя.
Лус най-накрая успя да пъхне ключа в стартера и го завъртя. Двигателят изръмжа, но не запали.
— Не, не, не сега!
Опита отново. Моторът се напъна отново, по-слабо. Анхел слизаше по стъпалата, крещейки нещо на испански.
— Давай, давай… — Офелия скимтеше до нея и се олюляваше напред-назад в някакъв транс.
Лус натисна педала за газта два пъти, ръцете й стискаха силно волана. Подскочи стреснато, когато нещо изтропа върху покрива на колата.
Изви глава и видя тромавата мъжка фигура до вратата от нейната страна на колата, мускулите му се напрягаха, докато дърпаше дръжката с една ръка, а с другата удряше по покрива и крещеше мръсотии в пиянски делириум. Малкото куче направо полудя, лаеше и подскачаше от скута на Офелия на пода и обратно. Бременното момиче пищеше и викаше нещо на испански.
Времето спря. Лус мислеше, само за едно: Това ли е краят на пътуването ми? Ще бъда пребита, от някакъв пиян задник?
— По дяволите, не! — каза тя и стисна ключа отново. Натисна педала с цялата си сила, завъртя ключа. — Хайде, хайде…
Никога не беше чувала по-сладък звук от шума на двигателя и в този миг сърцето й се закле във вечна вярност на Ел Торо. Даде газ и потегли бясно, въпреки че Анхел все още се държеше за дръжката. До нея Офелия крещеше истерично:
— Sabes que? Ya me voy!14
Когато беше изминала двайсетина метра надолу по улицата, Лус погледна в огледалото за обратно виждане. Анхел размахваше ръце като птица, която се кани да полети, опитвайки се да запази равновесие, но не успя и падна по лице на земята.
Победоносна усмивка озари лицето й, докато завиваше, зад ъгъла.
Седем
Мигриращите пеперуди монарх, пътуват през цялото време на своя размножителен период. Повече от половината пеперуди обаче се размножават, из царевичните полета на Средния запад. Затова много често в този регион през есента могат да се видят множество пеперуди, по време на своята миграция.
Зората разкъсваше плахо дрехата на нощта, спуснала се над земята, процеждаше се през все още тънката ивица светлинка сред мрака и го прогонваше по-надалече с всяка изминала минута. Лус беше изоставила зад себе си неравния зъбат градски пейзаж и вече караше през като че ли безкраен тунел от тъмнина, а единствената светлина идваше от редките лампи по магистралата и фаровете на колата. Отвори прозореца си и позволи на влажната свежест на утринния въздух да я залее, за да съживи сетивата й. Косата й се развя зад нея като знаме. Въздъхна тежко с една от онези въздишки, които идват някъде много от дълбоко и изпразват дробовете напълно. Лошият въздух навън и добрият въздух вътре, помисли си Лус, после прокара пръсти през косата си и потърка яростно кожата на главата си. Когато свали ръката си, за миг я задържа пред себе си. Караше повече от два часа и ръцете й едва сега бяха спрели да треперят.
Каква нощ само! Все още не можеше да повярва на това, което се беше случило. По-скоро, сякаш беше нечий чужд ужасяващ кошмар. А може би, беше в шок, естествената реакция на организма и съзнанието, след преживяна травма. Трябваше да признае, че беше хубаво да имаш компания по време на това дълго самотно пътуване. Но когато го беше планирала, определено не беше включила във възможните варианти бременна в осмия месец жена. Беше пълна лудост да вземе Офелия със себе си, но какъв избор имаше? Разтърси глава.
— Е, бабо, това определено не беше част от нашия план.
След като избягаха от Анхел, Лус подкара директно към пансиона и паркира пред него, като смяташе, че Офелия ще поиска да остане там. Когато колата спря, бременното момиче подскочи стреснато и погледна, с обезумял поглед през прозореца към улицата, сякаш очакваше Анхел да се нахвърли върху тях отнякъде.
— Не можем да останем тук — каза тя в истерия. — Той е loco. Луд. Има пистолет. Каза ми, че ще го използва, ако го напусна. И ще го направи. Знам, че ще го направи!
Лус почувства как страхът стяга гърдите й отново.
— Тук ще си в безопасност. Сюзан няма да му позволи да влезе.
— Не! Това е първото място, където ще ме потърси. Сигурно вече е тръгнал насам.
Лус застина нерешително.
— Лус, моля те — изкрещя Офелия. — Да се махаме от тук!
— Ще те заведа в полицията — каза тя и завъртя ключа.
— Полицията не може да направи нищо. Първо трябва да ме застреля, едва тогава ще си размърдат задниците. — Офелия изтри с длан очите си и придърпа кучето към себе си.