— И така изглеждаш.
— Ха-ха — отвърна сухо Офелия.
Когато не намери огледалце на козирката пред себе си, обърна огледалото за обратно виждане, за да види лицето си. Докосна предпазливо лявата си буза и прокара пръсти по раната, по която вече беше започнала да се образува коричка. После завъртя обратно огледалото, отпусна се назад на седалката си и облегна глава на прозореца.
— Защо винаги се цели в очите ми?
— И преди ли те е удрял?
Офелия кимна.
— Когато започнеше да пие, можеше да стане доста лошо — каза тя тихо. — Понякога се опитвах да го спра. Но това само влошаваше нещата.
Лус се насили, да не мисли за това.
— Защо този път беше различно? Защо си тръгна?
— Уплаших се за бебето си. О, Лус, ако удареше бебето ми… — Погали корема си, поклащайки се напред-назад. — Никога нямаше да му позволя да го нарани.
— Да не би да е…
— Не! — Тя си пое дъх. — Не. Удари ме, само по лицето… Беше толкова пиян, че припадна доста бързо.
— Защо си останала, с човек като него?
— Обичам го — каза плахо Офелия. — Ти видя само лошата му страна. Но той може да бъде и много сладък, също като твоя Съли, и винаги съжалява много, когато ми направи нещо. След такива случаи, обикновено се стяга, изкарва добри пари и все ми купува разни хубави неща.
— Ей, не го защитавай пред мен — прекъсна я ядосано Лус. — И не смей да сравняваш това копеле с моя Съли. Те нямат нищо общо помежду си.
Поклати възмутено глава при мисълта, че Съли може да удари жена.
— Анхел е лош човек, с големи мускули, които обаче изобщо не го правят мъж. Той е звяр. Можеше да убие и двете ни. Мислех, че ще го направи. — Гласът й потрепери. — Наистина се уплаших.
Офелия подсмръкна и изтри, бликналите от очите й сълзи с длани.
— Не, ти беше много смела.
Смела? Никой не беше наричал Лус „смела“ преди. Тя тръсна глава.
— Ти беше смелата, защото реши да го напуснеш.
— Чудо голямо. Едно телефонно обаждане — отвърна Офелия саркастично. — Аз съм голяма пъзла. Сама нямаше да направя нищо.
— Обади се по телефона.
— Нима? Голямо геройство, няма що. Но знаеш ли какво правех, докато ти препречваше пътя на Анхел? Заключвах вратите на колата и плачех, като бебе. Трябваше да се опълча на това животно, много отдавна. Но просто си траех и търпях. Отново и отново. Ако не беше ти… — задъха се и се протегна, за да стисне силно рамото на Лус. — Ти може би спаси живота ми. Животът на бебето ми. Ние почти не се познаваме, но дойде да ми помогнеш. Ти си моят герой.
Лус определено не се смяташе за герой. Думата й се струваше прекалено тежка за това, което беше направила. Преди се беше чудила, как ли ще реагира, ако види непознат човек в беда. Във вестниците пишеше за някакъв мъж, който бил пребит на улицата, и въпреки че имало хора наблизо, които виждали какво става, никой не му се притекъл на помощ. А едно момиче, което тичало из парка, било убито посред бял ден, докато други хора гледали отстрани.
— Всичко стана толкова бързо — опита се да обясни тя. — Предполагам, че не можеш да се подготвиш за такова нещо. Просто знаех, че не мога да му позволя да те нарани. Сякаш ти беше аз, а аз бях ти, сякаш ние бяхме едно цяло.
Лицето на Офелия се сгърчи, от спомена за преживяното, затвори очи и отпусна отново глава на възглавницата. След минута каза, с пресипнал глас:
— Е, едно нещо е сигурно. Повечето хора, не биха си направили този труд.
Пътуваха известно време така, в мълчание, само шумът от гумите се носеше под тях като химн на всеки нов километър свобода и сигурност. Мъждивата светлина от фаровете на колата правеше атмосферата интимна, подходяща, за споделяне. Лус чу до себе си тихо, потиснато плачене.
— Всичко е наред, Офелия. Сега си в безопасност.
Бременното момиче отвърна, с отпаднал глас:
— Той не спираше да ме удря. Дори когато го умолявах. Обичах го! Толкова много се стараех да бъда такава, каквато искаше да бъда. Но явно никога не ме е обичал. — Подсмръкна силно и вдигна ръка, за да избърше носа си. — Понякога ме гледаше така, че ме караше да се чувствам като… сякаш бях нищо.
Лус не знаеше, какво да каже.
Интимността на нощта подчертаваше, все по-отпадналия дух на Офелия. Тя се приведе напред, за да разтърка гърба си и простена тихо.
— Кръстът ми направо ме убива.
Лус я погледна притеснено, вперила очи в издутия й корем.