— Изненада!
Лус зяпна.
— Кола?!
— Хайде, ела да погледнеш! — извика Есперанса, постави ключа в ръката й и я побутна към бордюра. — Какво мислиш?
Лус все още зяпаше втренчено, малката оранжева кола и не успяваше да намери думи, за да каже нещо.
Баба й плесна с ръце.
— Изненадана си, нали?
— О, да, определено — измънка Лус.
— Знаех, че ще бъдеш. Нямах търпение да видя изражението на лицето ти.
Лус мина по влажната земя и приближи до колата. Под жълтеникавата светлина на уличната лампа се виждаше, че старият фолксваген бе имал труден живот. Протритата оранжева повърхност беше изпъстрена, като от шарка с многобройни малки вдлъбнатини и петънца от ръжда, а когато надзърна през прозореца, вътре всичко изглеждаше по-овехтяло и изтъркано, отколкото в новите коли. Поклати глава, като се питаше кое беше по-голямата изненада: това, че баба й наистина беше купила кола, или фактът, че беше успяла някак да открие най-грозната, най-жалката кола на планетата. И въпреки това в нея имаше една странна, ретро елегантност и шик и тя трябваше да признае, че това й харесваше.
— Купила си кола! — каза все още зашеметена, от ставащото.
Есперанса наведе леко встрани глава и я погледна изпитателно, защото долови съмнението, в гласа й.
— Ти искаше кола, нали?
— Да — съгласи се Лус, с плаха усмивка. От години спестяваше, за да си вземе кола, но като че ли, моментът все не беше подходящ, за да похарчи няколко хиляди долара. — Исках кола. Но… — Прехапа устни и се поколеба.
Не искаше да изглежда неблагодарна и все пак притеснението, за похарчените пари, загаси огъня на ентусиазма й, като леден дъжд. Лус беше много пестелива и знаеше съвсем точно с колко пари разполагаха — или по-скоро, не разполагаха — в кредитните си карти. Тъй като само тя работеше, отговорността, да плаща сметките, падаше върху нея. Как беше могла Есперанса, просто да излезе и да купи кола, зачуди се тя и усети, как тялото й потръпва.
— Е, какво мислиш?
— Бабо, откъде намери пари за колата?
Есперанса махна небрежно с ръка.
— Не струваше, много скъпо.
Лус погледна пак, към древния фолксваген, с вдлъбнатини по бронята и ивици от разрастваща се ръжда и сърцето й се сви при мисълта, че милата й баба, може да е била оскубана, от някой измамник.
— Колко плати?
Есперанса изсумтя и повдигна брадичка.
— Не е възпитано да питаш за цената на подарък. Това не е твоя грижа.
— Съжалявам. Но, абуела, това… — Лус си пое дълбоко дъх. — С кредитна карта ли плати?
Трябваше да попита. Кредитната компания току-що беше повишила лихвите си и тя вече се чудеше, колко време ще й трябва, за да възстанови сумите, които вече дължаха.
— Не. Имах свои пари.
Лус повдигна изненадано вежди.
— Така ли? Откъде?
Есперанса отклони поглед.
— Събирах си на едно тайно място…
Момичето си представи чорап, пълен с долари, и монети, скрити в кутия за кафе. Успя да се въздържи, да не се изсмее при мисълта за старомодните начини за спестяване на баба си.
— Колко имаше?
Есперанса посочи гордо, с ръка, към колата.
— Достатъчно за това!
Лус се опитваше да намери думи, които да не засегнат чувствата на баба й. Но трябваше да бъде практична и да мисли, за бъдещето им.
— Абуела, знаеш, че цепим всеки цент на две. Можехме да използваме парите, за да си платим дълговете. Лихвите са направо убийствени. И освен това Съли винаги казва, че да си купиш кола е същото като, да си вземеш кученце. Цената, която даваш в началото, е само първата и най-малката сума.
Есперанса придърпа на гърдите си, краищата на плетения си шал.
— Надявах се, че Съли може да я огледа, да я постегне малко.
Ето, това беше. Горкият Съли, помисли си Лус.
— Колата е развалина. Може да отнеме доста повече време, а той е много зает. — Да не говорим, че нямаше как да му платят за труда. — На колко километра е?
— Не знам.
— Не знаеш? И си я купила?
— Колата е добра. Сигурна съм.
Боже, помогни ми, каза си Лус наум.
Баба й изпъна гръб и усмивката изчезна от лицето й. Момичето забеляза как по обикновено ведрото й лице отново пробягва мрачна сянка. Есперанса събра малките си длани пред себе си като за молитва и когато проговори, гласът й беше дрезгав.