— Моля, ако ми помогнете мадам, ще ви бъда много задължена, наистина…
Гласът и затихна в ридания. Това мадам и скъса сърцето и като че ли сама пропадна в собствените си очи.
— Ако отидете в слугинската стая…и почакате…Ще видя какво може да бъде направено.
Мис Рокет се подчини. Седна и зачака в слугинското помещение много много време, наблюдаваха я, но не я закачиха. Часът за заминаването на влака и мина. Неведнъж и се прииска да стане и да се разкрещи, неведнъж усети в сърцето си пламъците на гнева. Но се замисли за бледото, болезнено набръчкано лице на баща си и отново сядаше да чака.
В единадесет и нещо на вратата се появи слуга и я извика „Моята Господарка ви чака, последвайте ме!“ Мей го последва треперейки от слабост и лоши предчувствия, но от друга страна горда от себе си. Почти в безсъзнание тя се озова в голяма стая, където две дами си говореха за събитията от деня. Тогава по-голямата забеляза момичето, което стоеше пред тях.
— Ти ли си най-голямото момиче на Рокетови?
Ох, металният глас на Лейди Шейл. Колко ли щастлива ще бъде като научи, как са и натрили носа.
— Да, Лейди!
— И защо искаш да се срещнеш с мен?
— Искам да се извиня, на вас и на дъщеря ви, за моето държание вчера.
— О, нима! Радвам се, че си дошла по собствено желание. Но твоето извинение трябва да бъде прието от Мис Шейл, ако въобще си направи труда да го изслуша.
Мей бе предвидила това. Това бе най-горчивият момент от нейното мъчение. Обагряйки се в алено, тя се обърна към по-младата.
— Мис Шейл, моля приемете извиненията ми за казаното вчера. Моля забравете моята грубост, моето неуважение…
Не можа да продължи, излезе само звук от хълцане. Очите на Мис Шейл светнаха триумфално за момент и осанката и заприлича на тази на майка и…
— Както ти казах, това не означава нищо за мен. Може ли най-сетне тази личност да се махне от стаята?
Ясно беше, че Мис Рокет трябваше да се раздели с намеренията и целите си. Но самата съдба (което тук означаваше тънкият превес на един спрямо друг импулс) я възпря от бурният изрив на чувства, което сепна Лейди Шейл и Хилда от тихото им самодоволство. Кръвта на Мей обагри ушите и, залиташе.
— Ще си тръгнеш ли? — каза лейди Шейл.
Но Мей не се помръдна. Пред нея блеснаха в цялата си сила мислите за съдбата, а собственото и унижение и се стори като прашинка.
— Господарке, надявам се, че ще простите поне на баща ми и на майка ми. Настойчиво ви моля да не ги гоните. Всички ние ще сме толкова признателни, ако…
— Така трябва! — каза решително лейди Шейл. — Както не веднъж съм казвала, колкото по-скоро изчезнете от тук, толкова по-добре. Ще направите добре и ако никога не прекосите алеята на Хол. Може да си ходите!
Мис Рокет се оттегли. Навън я чакаше слугата. Погледна я подигравателно и каза с половин уста „Добри новини?“. За Мей това бе най-малкото, тръгна след него, загуби се в коридорите, подивя, очите и се напълниха със сълзи и най-сетне излезе навън. Бягайки, без посока, тя се озова в края на парка, скри се зад дърветата и гледайки към птиците започна да излива мъката на душата си.
С вечерният влак тя се върна в Лондон, без да каже на семейството си какво бе сторила и без да знае какъв бе резултата. Ден по-късно Бетси и прати щастливата вест, че заповедта за изгонване е оттеглена и че мирът в бръшляновата къща царува отново. Мис Рокет, през това време, направи всичко възможно за да си върне самоуважението и беше толкова заета, че написа само един ред поздравления. Тя усещаше, че е нейна заслугата за това, но за първи път в живота си не искаше похвали.