3.
Над пустото поле, където бяха разхвърляни четири огромни имения, се извисиха три свраки. Птиците, чиито крила бяха обсипани с цветовете на дъгата, направиха кръг и изчезнаха. Може би те знаеха къде е Ема сега.
— Не искам в болница — каза Джак.
— За щастие ти нямаш думата — отвърна Бенет.
Джак извърна глава, докато го качваха с носилката в линейката. Вътре едната от парамедиците приседна на пейка и измери пулса му. Беше дребна и мургава латиноамериканка. Очите й бяха с цвят на чисто кафе. Тя му се усмихна и му показа белите си равни зъби. Бенет седна до нея.
Съзнанието на Джак се отнесе, като че ли силният удар от катастрофата го беше изтръгнал от настоящето. Видя се как стои в Нешънъл Мемориъл Парк над прясно изкопаната дупка в земята, в която веднага щом отец Лариган приключеше с безкрайното си монотонно припяване, щеше да бъде спуснат махагоновият ковчег на Ема. Шарън стоеше до него, но леко встрани. Вероятно ги делеше цял един континент. За нея той не съществуваше или по-скоро съществуваше в свят, пълен с ужас и смърт, който тя повече не можеше да обитава. Крещяха си един на друг, във въздуха прехвърчаха чинии, една лампа предизвика пламък, който Джак бързо изгаси. Няма значение. Препирнята продължи, сякаш не бяха прозвучали предупредителни звънчета, докато накрая стигнаха до удари, които те желаеха или поне изпитваха нужда от тях. След това всичко утихна с изключение на тихото ридание на Шарън.
Отец Лариган приключи и ковчегът започна да се спуска в земята.
— Не! — извика Шарън и се спусна към него. — Моето малко момиче! Не!
Джак тръгна към нея, но отец Лариган се намираше по-близо. Той обви ръка около нея и я подкрепи.
Шарън се подпря на едрия ирландец.
— Защо Ема умря, отче? Всичко е толкова безсмислено. Защо трябваше да умре?
— Неведоми са пътищата Божии — тихо отвърна отец Лариган. — Човек невинаги разбира плановете му.
— Бог ли? — Шарън го отблъсна с отвращение. — Бог не би отнел дните на младо невинно момиче, чийто живот още не е започнал. Никой план не може да е толкова жесток, никой план не може да оправдае смъртта на дъщеря ми. По-скоро е дело на дявола!
Отец Лариган едва се удържа да не припадне.
— Няма никакъв план! — извика тя към отец Лариган и към безчувственото небе. — Няма никакъв бог!
Когато Джак вдиша чистия кислород, мислите му спряха да се реят. Той отвори очи.
— А, добре дошъл при нас — каза Бенет.
Той седеше на хълбок върху пейката, леко приведен напред.
— Чувстваш ли се готов да ми кажеш какво се случи, Джак? Последното, което знам, е, че си обезвредил пластичния експлозив С4, който бандюгата е поставил в мазето на гимназията „Фрийдланд“.
За ужас на парамедичката Джак махна кислородната маска от лицето си.
— Не знам как злосторникът се е измъкнал от полицията. Аз се ориентирам добре в това мазе и знаех, че трябва да се е отправил към наземните врати от източната страна. Освен стълбите те са единственият друг изход. Тръгнах след него. Той успя да запали колата на директора без ключ, само с кабели, и офейка. Аз полетях след него.
— Изгуби ли го?
Джак се опита да се усмихне, но вместо това направи гримаса. След катастрофата главата му пулсираше, а тялото му потръпваше от допълнителния адреналин, който все още произвеждаше.
— Около половин миля по-назад има стръмен откос. Там той сви към мен. Аз натиснах спирачките, блъснах се в него и той се завъртя на 360 градуса, докато политаше от ръба.
Парамедичката пак закрепи маската върху носа и устата на Джак.
— Съжалявам, трябва пак да го сложа на кислород.
Бенет й хвърли бърз поглед.
— В шок ли е?
— Не, но ще изпадне, ако продължавате в същия дух.
Бенет се намръщи неодобрително.
— Имам предвид какво му е състоянието като цяло?
— Няма външен признак на сътресение. — Тя стегна връзките на маската. — Няма счупени кости и раната на главата е повърхностна. — Като забеляза колко е блед Джак, тя отново нагласи притока на кислород. — Но аз не съм лекар. Трябва да бъде прегледан щателно.
Началникът кимна неопределено. Лицето му беше набраздено от трудни решения, болезнени провали, бюрократични неуредици и белязано от самотата, която само мъже като Бенет и Джак познаваха. Ние сме различна порода, помисли си Джак. Ние обитаваме света както всички други хора, но вървим през него като сенки. За да открием местата, където живеят вредните паразити, трябва да се промъкнем и да ги подмамим да се покажат или пък да ги накълцаме на дребни парчета. И след известно време, дори и да сме извънредно бдителни, до такава степен свикваме със същността си на сенки, че никъде другаде не се чувстваме удобно освен в тъмнината. Тогава, независимо дали ни харесва или не, за да се спасим, за да запазим начина си на живот, ние прерязваме връзките си с нормалността, защото преходът от сенките към светлината става все по-труден, докато накрая стане напълно невъзможен. И тогава намираме себе си там, в дълбините, където съществуват само сенките.