Тя го викаше. Гласът й като че ли идваше от обратната страна на високоговорител. Искаше да й отговори, но страхът, че Крей/ Уитман може да е в къщата, го принуждаваше да си държи устата затворена.
Нина пак задумка по входната врата и той подскочи, но това в никакъв случай не беше причината за уплаха му. Мина в антрето и се протегна да й отвори вратата. Бързото му поклащане на главата я извести, че не е открил никого, но я поведе мълчаливо към снимките в коридора.
С лявата ръка й даде знак да провери втория етаж. Той минаваше от стая в стая: пълното с паяжини мазе, в което се носеше миризма на влага и пресен бетон, всекидневната с изумителните планини от книги, списания и всякакви вестници. Банята беше чиста, както и кухнята. И все пак беше странно. Всекидневната и антрето бяха точно такива, каквито си ги спомняше — разхвърляни и миришещи на мухъл, но кухнята и банята бяха подредени и безупречно чисти, блестящи като научна лаборатория. Все едно двама напълно различни човека обитаваха едно и също място: духът на Мармозетката и Крей/ Уитман.
Вляво откри затворена врата. Натисна дръжката и установи, че е заключена. Шперцовете не можеха да помогнат тук. Досега не беше виждал такава брава. Отдръпна се назад, прицели се, закри очи и натисна спусъка на пистолета. Последвалият удар изстреля Нина при него.
Той ритна вратата и откри стая само с един огромен, боядисан дървен стол. По едно време, може би когато Мармозетката живееше тук, стаята имаше прозорец. Но след това стената е била зазидана и пребоядисана. Отвътре се носеше кисела смрад на пот, страх и човешки екскременти.
Двамата се върнаха в коридора, минаха по него и се озоваха в жизнерадостната кухня.
— Провери всичко — нареди Джак.
Отваряха шкафове, чекмеджета, долапи. Всички прибори, бутилки, кутийки, бърсалки, метли, лопати бяха подредени според предназначението и размера им. Фурната беше празна. Нина отвори вратата на хладилника.
— Виж тук.
Тя коленичи пред отворения хладилник. Всички етажерки бяха махнати. Посочи дъното, където между отделенията беше пъхнато нещо полупрозрачно.
— Мисля, че е парче кожа.
Джак кимна. Сърцето му се беше качило в гърлото.
— Да го занесем на доктор Шилц. Имам чувството, че е на нашата Джейн Доу с ампутираната ръка.
Нина надяна чифт латексови ръкавици.
— Да се молим да не е на Али Карсън.
Докато тя вадеше пинцети и найлоново пликче за улики, Джак отиде до вратата на килера. Беше затворена, но не и заключена. Той предпазливо я отвори.
От гърдите му излезе дълга въздишка на облекчение. Дъщерята на президента седеше свита в ъгъла, опряла гръб на отсрещната стена, докъдето стигаше един долап. Коленете й бяха свити към гърдите, а ръцете й обгръщаха пищялите. Полюшваше се леко напред-назад, сякаш успокояваше сама себе си.
Джак приклекна до нивото на Али.
— Али? — Трябваше да извика името й три-четири пъти, докато главата й се завъртя и очите й се фокусираха върху него. Нина вече говореше с управлението. Искаше да бъдат изпратени линейка, семейният лекар на Карсън, който стоеше в „Лангли Фийлдс“, и въоръжен ескорт. Първо попита за Хю Гарнър, но поради някаква причина, която Джак не успя да разбере, не можеше да говори с него.
— Никакви сирени — тихо каза Джак и Нина предаде нареждането.
Джак се промъкна по-близо и Али се сви назад.
— Али, аз съм Джак, Джак Макклюр. Бащата на Ема. Помниш ли ме?
Али го изгледа с непроницаемите си очи. Не беше спряла да се поклаща и Джак не можеше да спре да мисли за стаята с чудовищния стол, каишките и миризмата.
— Не се бой, Али. Аз и Нина сме изпратени от майка ти и татко ти. Тук сме, за да те отведем у дома.
Нещо от казаното предизвика искрица живот в очите й.