— Джак… — Клепачите на Али натежаха, но невероятният ужас още се свличаше от лицето й като маска. — Джак…
— Тук съм, скъпа — отвърна той със сълзи в очите. — Няма да те оставя.
Гласът му беше дрезгав и дишаше на пресекулки. Напълно съзнаваше, че това бяха думите, които трябваше да каже на Ема преди много време.
Четвърта част
37.
13-20 януари
Ранният януарски залез рисуваше тънки златни и пурпурночервени ивици върху ниското небе на запад. Джак се срещна с доктор Айрини Сондърсън на широката веранда в южняшки стил на „Емили Хаус“.
— Изпробвах всички начини, за които се сетих, както и няколко нови способа, за да стигна до Али — каза доктор Сондърсън. Тя беше висока, слаба като вейка жена със силно пристегната в конска опашка тъмна коса, което подчертаваше високото чело, високите скули и живите й, интелигентни очи. Изглеждаше като нереализирал се модел. — Тя или не може, или не иска да ни каже какво й се е случило.
— Какво й е? — попита Джак. — Не можете ли да кажете поне това?
Доктор Сондърсън поклати глава.
— Това е едно от най-обезсърчителните неща, що се отнася до човешкото съзнание. Не се и съмнявам, че страда от някакъв вид посттравматичен стрес, но в крайна сметка това не ни говори нищо. Няма спор, че е преживяла травма. Но не можем да определим нито вида й, нито какво точно влияние е оказала върху нея. — Тя въздъхна дълбоко. — Честно казано, намирам се в задънена улица.
— Вие сте третият психиатър, който казва това. — Джак разкопча сакото си. Отношенията им вече не бяха формални. — А физически наранявания?
— Щателният медицински преглед показва, че не е била изнасилена или наранена по какъвто и да било друг начин. Нямаше дори повърхностна драскотина.
— Възможно ли е да е стокхолмски синдром?
— Навярно имате предвид Пати Хърст. — Доктор Сондърсън сви рамене. — Разбира се, възможно е да се идентифицира с похитителя си, но тя не демонстрира никаква враждебност към нас и като се има предвид относително краткото време, което е прекарала с него, изглежда малко вероятно. Освен ако, разбира се, не е използвал упойващи вещества, за да ускори процеса, но в кръвната й проба липсват следи от химически маркери. Както знаете, с нея се зае личният медицински екип на президента в „Бетесда“, когато я заведохте там.
— Минаха три дни, откакто поисках да я видя — каза Джак.
— Можете да я видите веднага, ако желаете — отговори доктор Сондърсън, отхвърляйки оплакването му със спокойната самоувереност на психиатър.
Винаги знаят какво да кажат, помисли си Джак, даже когато грешат.
— Да ви заведа ли до стаята й?
— Всъщност бих предпочел да я видя тук, отвън.
Доктор Сондърсън се намръщи.
— Не мисля, че идеята е добра.
— Защо не? Почти през цялото време за изминалите десет дни е стояла затворена като в клетка. Тук е хубаво, но все пак е затвор. — Джак й предложи най-очарователната си усмивка. — Хайде, докторе. — И двамата знаем, че свежият въздух ще й се отрази добре.
— Добре. Връщам се веднага. — Понечи да се обърне, но се поколеба. — Не се изненадвайте, ако Али демонстрира променливо поведение и изпада в крайни настроения.
Джак кимна.
Останал сам на верандата, имаше възможност да се потопи в едновремешната атмосфера на „Емили Хаус“ — просторно, една идея по-натруфено място, чийто двор спокойно можеше да послужи за декор на нова версия на „Отнесени от вихъра“. Ако не знаеше истинското предназначение на имението, Джак навярно би очаквал да види двойки, които пийват ментови джулепи и си бъбрят със силен южняшки провлачен акцент.
„Емили Хаус“, кръстена на кучето на един от президентите на САЩ, представляваше преди всичко надеждна правителствена сграда. Намираше се в центъра на петдесетакрово парче земя във Вирджиния, което беше толкова добре охранявано, колкото и гъсто залесено. През годините много държавни глави, дезертьори, двойни агенти и всякакви подобни бяха наминавали насам. Представляваше бяла постройка със сиви кепенци и синьосивкав покрив с плочи. Невзрачната й външност идеално прикриваше бронирани стени, врати и прозорци, както и по-модерни охранителни джаджи, отколкото в лабораторията на Кю. Така например тук имаше няколко АСО — „Активна система за отказ“, — което звучеше по-скоро като наименование на болест от списъка на доктор Сондърсън. Но под понятието АСО не се криеше нищо необяснимо. В общи линии това беше лъчев пистолет, който изстрелваше сноп невидима енергия, под влияние на която жертвите имаха чувството, че кожата им гори. Това оръжие не се държеше в ръка и изобщо не беше малко по размер. Всъщност приличаше по-скоро на сателитна чиния, поставена върху камион с открита каросерия или джип. Но важното е, че действаше.